Можех да кажа каквото ми скимне, разбира се, можех и нищо да не кажа, въпреки че съм дежурен, при това на мястото на безследно изчезналата Верка, но изненадващият удар под пояса на двете гугутки сломи вярата ми в човека, осъзнах напълно величието и неповторимостта на вчерашната вечер и реших да се предам. Даже бях започнал да се поокашлям, да се опипвам тук-там и да търся първата дума, когато мишата глава на чистачката надникна на вратата.
— Иван при директора! — съобщи тя и моментално се скри.
Тази капка преля окончателно и без това пълната чаша на Баръмов. За няколко минути в стаята се развихри невъобразима словесна буря, в епицентъра на която като злият дявол от мултипликационните филмчета, леко приклекнал, затиснал с длани бедрата си, стоеше побеснелият математик и заливаше с огън и жулел всичко и всички. В неговия час да викат негов ученик, да пренебрегват неговия предмет, не, това вече минава всякакви граници, особено след сюрприза със стола и чина, това вече е светотатство, затова:
— Аз анулирам този час! — прибра си пергела с триъгълниците Баръмов. — Не го признавам за проведен и още сега ще отида заедно с дежурния Иван при директора и ще му докладвам своето решение! Тръгвай! — забърса ме той.
Класът остана зад нас в положение мирно, с прибрани пети и разтворени палци, само Динко дращеше по дъската всичко каквото знаеше за лемата, все още невярващ, че се е отървал така леко. Баръмов крачеше едро пред мен, той беше голям мъж, аз подтичвах ситно зад него, стараейки се да не изоставам, като че ли ме водеше на празник, а не на заколение. Пред директорската стая Баръмов спря, за да си остави приборите. Аз се изправих встрани, напълно примирен със съдбата си, през вратата се чуваше как директорът Цончев високо успокоява някого по телефона: „Да, да… Не се безпокойте, ще го имате… Пратил съм да го повикат. Да, да…“ Изведнъж вратата се отвори и директорът се показа наполовина.
— А, ето те — рече. — Влизай!
— Другарю Цончев — окашля се Баръмов и също понечи да влезе, но директорът го подпря с коремчето си:
— Какво има?
— Другарю Цончев — напълно объркан отстъпи Баръмов. — В стаята липсва преподавателският стол и един чин. Анулирах часа.
— Добре, Баръмов, добре — натъртвайки силно на „д“-то, явно без да вникне в същността на казаното, затвори вратата под носа му директорът. За една бройка да го откъсне. После се обърна към мен и бащински разтвори ръчички: — Ето го нашия артист!
Със същия успех можеше да извади пистолет и да гръмне в тавана. Краката ми се кръстосаха — забравих кой е ляв и кой десен. Едва сега забелязах, че в стаята има и друг човек, седнал на голямото канапе в ъгъла, кръстосал крак върху крак пред чаша димящо кафе. Беше към четиридесет и една-две годишен червендалест блондин, целият измачкан, с пожълтели от никотина пръсти и набола брада. Сините му очи ме гледаха ласкаво, двойната му брадичка добродушно потрепваше.
— Да, това е нашият Холдън! — изрева непознатият. Гласът му излизаше като от йерихонска тръба. — Здравей, Холдън! — подаде ми ръката си той.
Сега вече съвсем се сащисах, но все пак подадох ръка, нали цял живот все това ме учат: „Какво трябва да кажеш на чичото? Кажи здрасти на чичото!“, непознатият ме придърпа до себе си на канапето и свойски ме прегърна. Лъхаше силно на вино и на чесън, сякаш слязох в мазето на стара, с години събирана кръчма.
— Другарят Найденов, Иване — седна директорът зад бюрото си, — е режисьор, както вече се досещаш. Гост-режисьор на местния градски театър, специалист, така да се каже, от столицата. Постановка ще прави. А ти, Иване, в качеството си на ученик от кашата гимназия, ще ни представляваш всичките в тази постановка и вярвам, че няма да ни посрамиш, тоест, ще играеш главната роля, което току-що обещах и на председателя на читалището. Видели те — харесали те.
— Съвършено вярно — отново ме сграбчи режисьорът. — У всеки човек дреме велик актьор! Аз не признавам професионалния театър, само самодейността! Непосредственост, чистота на възприятията, няма нужда да гримираш, гримът е лъжа, посягаш към живота и вземаш нужния ти типаж. Нали, Холдън, позволи ми да те наричам Холдън!
— Викат ми Слънчевия, Ханс и Брънджи — изтърсих аз.
— Ха, ха, ха — затресе се режисьорът. — Ето, това е отговор на Холдън, така може да се държи само Холдън! — тупна ме по рамото той. — Чел ли си „Спасителят в ръжта“?
— Не съм — признах. — Не бях чувал дори за тази книга.