— Ще я прочете той, ще я прочете — бодро се намеси директорът.
— Ех, Джеръм, Джеръм… — отмести ръката си от рамото ми режисьорът, прехвърли я през главата ми и я пъхна точно в малкото джобче на сакото си, откъдето тя извади цигара: — Може ли? — вдигна той цигарата към директора, може, кимна оня, режисьорът запали, всмукна дълбоко и заедно с дима отново пусна йерихонската си тръба: — Ех, Джеръм Дейвид Селинджър…
После двамата изведнъж скочиха на крака и започнаха някакъв много странен разговор, от който като топки за тенис към мен отскачаха съвсем непонятни думи и изречения: „Значи от понеделник на маса…“, „но нали все пак дисциплината…“, „… разбирам, разбирам…“, „… салона на читалището, естествено…“ „… той Петров знае, Иванов също знае…“, „… републикански фестивал…“, „… за нас най-важен е успехът…“, „… и аз съм бил на неговите години, моля ви се, оставете на мен!“, накрая двамата си стиснаха ръцете, гледайки се предано един друг, обърнаха се към мен и кажи-речи в един глас, обявиха:
— От понеделник — на репетиции!
Само дето единият допълни — Иване, а другият — Холдън.
Неделя
Денят се случи чудесен, може би последна кръпка в костюма на циганското лято. Джо мина със задника напред по всички стаи, колкото да отбие номера измънка два-три пъти: „Ауфщеен, ауфщеен!“ и веднага се прибра на последния етаж да проверява бележника на дъщеря си. По-примерните станаха. Дебелия Динко дори оправи леглото си и цуцна върху него с учебника в ръка, Ростислав навлече две леви гуменки и хукна по азимут към туристическото дружество. В дъното, седнал по турски на възглавницата си, ученикът Костов съчиняваше писмото, което при евентуален провал трябваше да изпратя вкъщи.
— Нали в един момент си почувствал неимоверен хлад в душата си? — питаше ме от време на време той.
— Почувствал съм — отговарях аз.
Първан пулеше очи ту към него, ту към мен, реотанът му едва-едва червенееше в двата края.
— Ще ти изгорят бушоните — взе главата му вместо топка Фют, финтира и мигновено заби кош.
— От зелена тиква семе не ща! — нацупи се Първан. Умираше за подобни мъдрости.
Фери мълчеше гузно в леглото си, без Нина той беше половин човек.
Германа и Попеско извадиха кутия кибрит, взеха по три клечки и започнаха да се изпитват кой да иде за закуската.
— Две — срамежливо предлагаше Попеско.
— Три! — троснато разтваряше ръка Германа.
— Пет! — блъфираше Германа.
— Една — червен до ушите познаваше Попеско.
Джеки се намеси тъкмо преди пълното поражение на Германа, изправи се с размъкнати гащи до тях и сам се предложи:
— Да отида аз. Двайсет стотинки.
Тарифата му беше постоянна, с тези двайсет стотинки после си купуваше четири лимонади от лавката и ги изпиваше на екс, пръхтейки като шопар. Той изобщо живееше с дребни удоволствия. Върна се почти веднага с няколко големи филии и две пакетчета масло, остави ги на един вестник върху пода и седна на моето легло, скрил ръцете си отзад:
— Бате, колко даваш?
— Двайсет стотинки — запазих цената аз.
— На — пъхна ми смачканата бележка в пазвата Джеки. — От гаджето.
Ученикът Костов се изхили в шепите си, луничавата му глава заприлича на пуйче яйце. Отметнах одеялото и прочетох бележката на глас:
„Слез да ти изгладя панталоните! Градът ни зове! М.“
Марина ме чакаше на пейката от другата страна на плаца, беше се простряла като пране под слънцето. Виждах я за първи път след вечерта в олтаря. Отново изпитах чувството, че всички гледат само нас и че отвсякъде наблюдават внимателно какво ще стане, сърцето ми трепна, сякаш някой го перна с пръст и остана така — звънче в гърдите. Аз бях, нямаше съмнение, и тази прекрасна жена на пейката беше Марина и слънцето грееше истински и лекият ветрец можеше да се пипне с пръст. Чудо!
— Здравей! — лениво отвори око Марина, затвори го, после отвори и двете. И прихна: — Ама защо си такъв бял! Боже, като тебешир си!
По алеята откъм къщичката на немските учители тържествено тръгна на неделна разходка семейство Тишлер. Всички бяха наконтени, зализани, фризирани, дезодорирани. Геносе Тишлер вървеше най-отпред, вирнал брадичката си, въртеше гордо глава наляво и надясно, сините му очички подскачаха на два крака по плаца и подпитваха всеки срещнат: „Е, какво ще кажеш? Е, нали сме чудесни!“. Зад него напето пристъпваше госпожа Тишлер, водеше децата като квачка пилците си. Тя беше ниска и трътлеста германска селянка с удивително криви крака и със самочувствие на холивудска красавица, къдравата й едра глава гледаше право в небето. „Гутен морген!“, поздрави геносе Тишлер, сякаш каза: „Виждате ли какво значи великолепно семейство!“, „Гутен морген!“, съгласихме се ние, „Нямате грешка, вярно е!“ Сигурен бях, че знае и за чина, и за стола, но дори да бях подпалил цялата църква, едва ли би нарушил свещеното спокойствие на неделната си разходка.