— Болен ли си? — заопипва ме Марина веднага щом отминахме. — Челото ти е студено.
— Нищо ми няма — смънках аз. — Не можах да спя.
— Сънувах те — призна си Марина. — Затова не си спал. Ще дойдеш ли да те огладя? — Хвана ме за ръката тя и като малко момче ме поведе към пералнята.
Вътре беше влажно и студено, силно миришеше на мухъл. Марина светна лампите, подреди си масата, после включи ютията и усмихната се обърна към мен:
— Свали си панталоните, не мога да ги гладя на теб.
Смъкнах ги безстрашно надве-натри, предвидливо бях навлякъл едни плувки отдолу, после седнах на стола до прозореца. Той гледаше към входа на гимназията и към улицата за града, на места панорамата се закриваше от високи купчини въглища за парното. Точно срещу мен оставаше портиерната, портиерът тъкмо завършваше закуската си. Като свърши, събра трохите в шепа, лапна и тях, след това зина, протегна се, премляска и излезе отпред, бръкнал ръце в джобовете на развлеченото си яке. В същия момент пред входа спря кола — черна, намръщена волга с държавен номер. Портиерът приклекна леко, надникна любопитно вътре, аз също надникнах от моя наблюдателен пункт, но освен замръзналия като сфинкс шофьор зад кормилото не се виждаше нищо друго. Колата си седеше мирно, сякаш затова е дошла. Вече мислех, че чака някого, дори започнах да изчислявам кого точно може да чака, когато задната врата изведнъж се отвори и на асфалта стъпи висок, напълно побелял, около петдесетгодишен елегантен мъж. Портиерът мигновено се наежи и доби служебен вид, но мъжът не бързаше да се обърне към него. Стоеше нерешително до отворената врата, поглеждаше замислен ту към девическия пансион, ту към църквицата, търсеше машинално цигари по джобовете си и не продумваше нито дума. Най-сетне запали, сети се да подаде кутията и на портиера. Едва сега двамата заговориха нещо, портиерът сигурно попита мъжа кой е и какво иска, мъжът му отговори, портиерът се дръпна изплашен, загаси цигарата си и влезе в будката. Там веднага хвана телефона, загърбил колата с побелелия мъж отвънка, говори с някого, после с друг, накрая излезе и безпомощно разпери ръце. Мъжът нищо не каза. Припали нова цигара и пак се загледа в девическия пансион.
— Какво зяпаш? — обади се Марина. Съвсем бях забравил за нея.
— Някакъв мъж.
— Я да видя! — остави ютията Марина. Наведе се до мен, дъхът й леко замъгли прозорчето. — Че това е на Верка бащата!
— Кой? — скочих аз. Сега ми стана ясно всичко — и подозрителното мълчание на колата, и нерешителността на мъжа, и страха на портиера. Намъкнах се в панталоните си кажи-речи в движение. Марина извика след мен: „Чакай да те доизгладя!“, но аз вече тичах по алеята към входа. Вече бях подминал трътлестия портиер и задъхан, с един изгладен и един омачкан крачол, спрях пред белокосия мъж.
— Добър ден! — поздрави той. Точно такъв глас очаквах — леко дрезгав, малко приглушен.
— Верка ли търсите?
— Верка — изгледа ме внимателно мъжът. — По-точно багажа й.
— Елате! — поведох го към църквицата. — Подреден е.
Влязохме вътре като в храм, какъвто си е бил, преди да го оскверним с нашето жалко, целодневно висене по чиновете, мъжът само дето не се прекръсти, побутна бегло кашона с книгите на Верка и отново спря изпитателния си поглед върху мен:
— Нейният чин къде е?
— Няма го — казах. — Аз го изгорих.
— Да — съгласи се мъжът, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да изгоря чина, на който е седяла дъщеря му. — Тука ли беше?
— До печката — посочих.
— Да — повтори той. — Да, да…
После тръгна бавно между двете редици чинове, стигна до нашия прозорец, прекара ръка по перваза, погали го сякаш, отвори и затвори вратичката на печката, побутна кюнците да види дали стоят здраво. До черната дъска се върна пак така бавно, там взе гъбата, изстиска я, след това вдигна тебешира от пода и драсна някаква съвсем безсмислена чертичка. През цялото време очите му настойчиво търсиха нещо, опипваха тавана, стените, пода.