— Тя обичаше да рисува — изскърца гласът му. Съвсем се беше загубил.
— Таблото до вратата е нейно.
— Да — кимна мъжът. — Забелязах. Бих искал и дрехите…
— Приготвени са — тръгнах пред него аз. — Вървете след мен!
Мъжът покорно ме последва, пътьом само спря за момент, колкото да остави кашона с книгите до колата. По цялата алея до девическия пансион не срещнахме никого, гимназията си беше поела дъх и щеше да го изпусне едва когато си замине бащата на Верка. Минахме по празните коридори съвсем сами, някъде в дъното се хлопна врата, но човек не се показа. В спалнята също нямаше жива душа.
— Къде е? — попита мъжът.
— Ето го — посочих аз единственото незастлано легло, голия дюшек с акуратно сгънатите върху него дрехи и празното шкафче встрани.
— Да — приближи се мъжът. — Да, да…
Стоя така дълго, без да продума или да помръдне, с наведена глава като пред покойник. После седна на дюшека и взе да разгръща дрехите, вдигаше до лицето си и дълбоко вдъхваше мириса им. Накрая събра всичките, те не бяха много, прегърна ги като дете и аз видях за момент босите петички на малката Верка.
— Добре — стана мъжът. — Достатъчно.
По обратния път той тръгна пред мен, без да забележи лудата тишина наоколо, дори портиерът се беше скрил някъде и пред колата го чакаше само шофьорът. Двамата внимателно подредиха дрехите на задната седалка, след това вдигнаха кашона с книгите и го сложиха до тях. Мъжът запали нова цигара. Не беше преставал да ме наблюдава тайно още от самото ми появяване, но сега вече го правеше съвсем открито, просто стовари погледа си върху мен и забрави да го отмести. Почти разбрах какво ще ме попита, или пък като че ли той ме попита, не, не, досетих се сам.
— Бяхме съученици — казах. — Нищо друго.
— Да — кимна мъжът. — Да, да… Благодаря!
Колата потегли плавно, тежко като катафалка. Този човек погреба нещо, мина ми през ума, направи го по всички правила на ритуала и аз също участвах. Ами да, рекох си, тъпа тикво, това беше детството на Верка и нашето детство, с потрошените кукли и счупените влакчета, с температурата, която, боже господи!, вдига детето, с подаръците, оставени от Дядо Мраз в обувките пред вратата, с плюшеното мече Бонзо и гърнето под леглото, с непослушните боси крачета, припкащи по праха на най-хубавите дни… Това беше, повторих си, и пак си повторих, и пак си повторих, как не разбрах още в началото, за да сложа и моето цвете до ковчега, за да хвърля и моята шепа пръст върху гроба на скъпия покойник, за да впиша и моето име на кръста! Така ли, казах си, ще вървим през годините, без да бодем знаци по кривините на нашия път! Обърнеш се назад, а там нищо…
Октомври
Следващата седмица давах обяснения от устен, писмен и всякакъв вид. Оказа се, че съм извършил стопанско престъпление, подпалил съм държавно имущество и попадам под ударите на закона, член не знам кой си, алинея не знам коя си, в един момент оставането ми в гимназията увисна на слюнка от паяк, директорът Цончев трябваше само леко да духне, за да скъса навеки връзката между двама ни. Извикаха дори цивилен милиционер. Той ме прие в директорската стая, седнал зад директорското бюро, а мен остави прав, закован точно в средата на директорския килим. След като ме попита строго за трите имена, милиционерът дълго сумтя, съсредоточен върху някакви документи, вероятно моята характеристика и характеристиката на родителите ми, после се облегна удобно, запали цигара, изгледа ме продължително с присвити очи и вяло нареди:
— Разказвай!
Знаех наизуст писмото, съчинено от ученика Костов, прескочих набързо уводната част, споменах с влажни очи за „неимоверния хлад в душата си“, разлигавих се съвсем, изстрелях целия си емоционален заряд около „внезапно налегналата ме мъка по топлото бащино огнище“, макар че вкъщи открай време ползвахме само електричество. Милиционерът ме изслуша без да мръдне и пак така вяло махна с ръка:
— По-нататък!
Усетих как ми изтръпват краката, но си продължих урока, спирайки се по-подробно на особената топлина, която излъчва огънят, взет от дърво, цитирах за по-убедително мнението на Тургенев по същия въпрос, преписано от „Записки на ловеца“, дори преразказах една цяла история, прескочих далеч назад, за да припомня какво нещо е бил огънят за първобитния човек и, напълно изчерпил темата, бях готов отново да се върна към „хладината в душата си“, когато милиционерът скочи разярен и пъхна юмрук под носа ми: