— Ти си бил с жена! Коя е тя?
Това вече беше мощен, нокаутиращ удар. Свари ме напълно неподготвен, до този момент аз бях атакуващият на ринга и трупах точка след точка с разнообразни действия, напълно забравил защитата си, просна ме като парцал на пода и ме постави в положение на отчайващо гроги. Един господ знае какво щеше да стане, ако същият този господ не беше изпратил отнякъде гастролиращия режисьор Найденов, който хвърли пешкира и смело прекрачи въжетата, обявявайки по такъв начин за победител с явно превъзходство милиционера, но за сметка на това, спасявайки мен от пълни признания.
— Холдън! — разтвори ръце още от вратата Найденов. — Бива ли така?
— Момчето ти е престъпник, да го знаеш, Найдене! — свали гарда милиционерът и, вече поуспокоен, отново седна на директорския стол. — Потенциален престъпник! От него може всичко да се очаква! Първобитният човек… — презрително сви устни той. — Глупости на търкалета…
— Е, хайде холан сега, чак пък толкоз! — пусна йерихонската си тръба режисьорът. — Ние светци сме били, хе, хе, хе, ха, ха, ха, ееех, момчето! Пей давам да съм на неговите години, пей…
— Ти върви да си учиш уроците! — сопна ми се милиционерът — И да знаеш, че втори път прошка няма!
— Помниш ли, когато… — хитро продължи преградния огън режисьорът, докато успея да се измъкна, че и след това, чак до външната врата чувах смеха му: „Ха, ха, ха, хе, хе, хе, еее момчето!“, пък дори и на плаца, където спрях, за да напълня с дъждовен въздух смазаните си от страх и унижение гърди и да кажа сам на себе си: „Спасен!“. Спасен бях, нямаше съмнение, спасен и осъден да чуя хиляди упреци, нравоучителни слова, тц, тц, тц, брей, брей и прочие, но спасен! Намалиха ми поведението на „среден три“, забраниха ми да излизам от пансиона една събота и неделя, подстригаха ме прилично за компенсация, затрупаха ме с куп дребни наказания, накрая им омръзнах и ме оставиха на мира.
Междувременно в нашия клас настъпиха някои промени. След кратко съвещание с възпитателката Бицевска геносе Тишлер, реши, че няма нужда от нов чин. Въпреки бурните си протести, Джеки бе преместен при Ростислав. Аз се задължавах да възстановя изгорените тетрадки, да препиша в тях предадения материал и да го преговоря на развален български с него. Това беше по-малката промяна. Другата, по-голямата, започна като самостоятелна акция на Бабата и Лелята — две кротки братовчедки, чиито бащи командваха някакъв малък провинциален град, постепенно прерасна в масово движение, докато един ден обхвана всички, с изключение на Фери и Нина, срещу които беше насочено. Идеологически движението стъпваше върху трите основни закона на живота в пансиона — другарство, взаимопомощ и жертвоготовност и имаше за свой девиз думичките „Долу предателите!“, а практически се изразяваше в пълно игнориране на „семейството“, отказване на всякакви услуги, всякакви разговори или каквото и да било друго. В началото Нина прие предизвикателството гордо, внесе дори свой оттенък в охладяването на отношението, забранявайки на Фери да слуша транзистора си пред нас, но с течение на времето изолацията започна да я потиска, тя стана раздразнителна, няколко пъти нарече братовчедките в очите „баба“ и „леля“, разплака се след това, в крайна сметка нахока Фери, скара се до живот с него и подло му обърна гръб, разчитайки на някакво снизхождение. Напразно, разбира се. Фери пък постъпи още по-глупаво — потърси помощта на геносе Тишлер. Дявол го знае какви глупости му беше надрънкал, та класният да забрави дори за бога и да мине без увод направо към темата за отчуждението, „което, ученици, е най-страшната тенденция в съвременния свят, по-страшна и от атомната бомба даже, да не говорим за огромната вълна от самоубийства сред младите хора на запад, за бягството в измамния свят на опиатите и на съмнителните удоволствия. Така че, ученици, вие трябва да се обичате и да си прощавате, а не да се наказвате, трябва да има хармония в отношенията ви, защото сте един малък модел на света, както атомът е малък модел на вселената“. Запишете:
Записахме, разбира се, но това не помогна нито на Фери, нито на Нина, а още по-малко на мен. Изправен само с едни голи гърди между кръстосания огън на двете враждуващи групировки, аз се чувствувах дълбоко нещастен, съзнавах прекрасно вината си и постепенно започнах да се изпълвам с едно предусещане, че където ме има мен, не може да има хармония. Все по-често ми се случваше да оставам сам, затварях се в класната стая или пък, се криех да пуша в свинарника. Избягвах да мисля за Марина, която внезапно бе напуснала нашата маса, пред Германа и Попеско мълчах като пън, намирах всякакви поводи, за да не срещна внимателните, питащи очи на Райна. Сутрин се измъквах първи от спалнята, още преди обиколката на Джо, вечерно време лягах последен, на загасена лампа. По плаца се появявах в изключително редки случаи, най-често във вторник, когато всички ходеха на кино или в пустите следобедни часове на неделната отпуска. Пресичах го на бегом, оглеждайки се страхливо да не ме мерне някой и запъхтян се шмугвах в първото по-закътано място. Сигурно съм приличал на луд, на смахнат в самотията си старец. Светли мигове в живота ми останаха единствено двете седмични слизания до читалището, където върху огромна, застлана със зелено сукно маса маестро Найденов беше вече започнал своите неповторими репетиции.