Пансиона напускахме обикновено двамата с Ростислав. Той ходеше на тренировки по ориентиране, подтичваше покрай мен с двете си леви гуменки и ме убеждаваше в неоспоримите достойнства на разработената лично от него система за закаляване в студена вода. Ела някой ден с мен, викаше, открил съм едно чудесно място за плуване през зимата, ще си оправиш нервите и ще заобичаш света отново! Ще дойда, обещавах, нека само да ме позабравят малко. Не се стряскай толкова, оставяше ме до читалищната врата Ростислав, здравето преди всичко! Прав си, съгласявах се аз и вече пред репетиционната зала, откъдето на големи, пенести вълни преливаше мощният глас на режисьор-постановчика, сам си повтарях: „Здравето преди всичко!“
— Само че здравето на духа! — посрещаше ме разгърден Найденов, вирнал жълтия си показалец към тавана. — За какво ти е тяло на атлет, в което дреме душа на кретен? Сядай на масата и почвай да се вживяваш!
Вживяването в образа бе за него необходимият, задължителният, но в никакъв случай достатъчният етап на работа. Вживяването именно щяло да ми помогне да разбера, че Холдън не е нищо друго, освен същия този Иван, Ханс, Брънджи или Слънчевия, който имах честта да представлявам, присаден на американска почва и смазан, разбира се, от американския начин на живот. Разликата може да се търси примерно във факта, че Холдън е безнадеждно сам, сам и сам, докато такова нещо при мен няма, тъй като съм заграден с обич и човешка топлина в къщи, и в училище, и в обществото. Обаче, ако само за миг си представя липсата на тая загриженост за моето настояще и моето бъдеще, ако допусна, че във всяко, дори най-добро намерение на родители, учители и общество има фалш или зле прикрито безразличие и че вместо в дружеска, приятелска, ведра обстановка, живея заграден от една скрита враждебност, аз вече няма какво да се вживявам, аз вече мога да играя себе си, да се оставя спокойно на собствените си реакции, които във всички случаи ще бъдат най-верните и по нищо няма да се различават от Холдъновите. И тогава, моето момче, завираше моравия си нос в лицето ми Найденов, тогава можем да говорим за чисто изкуство, за голямо изкуство, произтичащо от същината на интерпретатора и затова въздействащо със същата сила на зрителя! А не да се надвикваме като високоговорители и да се пъчим в изтъркани реквизитни костюми, не да се вдетиняваме, да мятаме мазни перуки и да предлагаме две кила пудра и още толкова грим вместо човек! Не! Ще оставим тази привилегия на Народния театър, на а-ка-де-ми-ци-те! На титулуваните профани и безсъвестни гуляйджии, с които е така богато надарена нашата страна и които се тъпчат в храма на Мелпомена като в общинска баня! Ние ще правим изкуство! Затова играй! — стоварваше юмрук по масата Найденов. Ти си сам, сам, сам! Ти си Холдън! — отпускаше се най-сетне напълно изтощен на най-близкия стол той.
Всъщност освен мен репетираха още десетина души — професионални самодейци, все хора врели и кипели в театъра, видели през живота си какви ли не режисьори и робували на всевъзможни художествени концепции, които не споделяха изцяло възгледите на Найденов за изкуството, позволяваха си дори да опонират, а по-нахаканите, щатните работници в читалището — и да пледират пред ръководството за неговото отстраняване. Тях маестрото наричаше хибриди между овца и кон или за по-накратко „овчи коне“.
— Вие, овчи коне — говореше им благо той, — дето не можете да кажете човешки даже едно „Добър ден!“ и преигравате всяко чувство, сте свикнали само да сплетничите и да намирате кусури на светлите и отдадени на идеята хора, и аз бих могъл да ви изхвърля веднага, ако не ми трябвахте точно такива, за да обкръжа с вас кристалночистия, умен, почтен и болезнено чувствителен Холдън. Вие, овчи коне, сте торта̀, с която ще наторя почвата, за да поникне прекрасното цвете Холдън Колфилд. Това сте вие и нищо друго, към вас нямам никакви изисквания, научете си само добре репликите и продължавайте да сплетничите на сцената по същия начин, както го правите в живота. Намирам ви за прекрасни и ви се радвам от все сърце!