След това Найденов потъваше в дълбоко мълчание, заграждаше се с бодлива тел и оставаше така до края на репетициите — намръщен, почервенял, единствен затворник в личния си затвор. Аз напусках читалището на пръсти, знаех, че пред входа, подскачащ с двете си леви гуменки вече ме чака премръзналият Ростислав, двамата тръгвахме неохотно към пансиона и пътьом отново разговаряхме за предимството на неговата система за закаляване в студена вода. Ще дойда, обещавах на Ростислав, непременно ще дойда някой ден да видя отблизо как става тази работа! В пансиона се намъквах също на пръсти, свивах се зиморничаво под одеялото и заспивах без сънища и без никакви очаквания от утрешния ден. Както и от по-сетнешните. Така си живеех.
Дана ме спря, не, не ме спря, просто задържа по-дълго върху мен огромните си, направени от черен туш очи и аз сам спрях, бях тръгнал някъде си, кой знае къде.
— Вярно ли е, че ще играеш в градския театър? — попита.
— Налага се — казах. Нямах нищо по джобовете, но започнах да ги опипвам един подир друг. — Налага се — повторих. — Директорът нареди.
— Аха — кимна Дана. Усмихна се леко, трапчинките по бузите й засмукаха въздуха около мен. — Мога ли да те погледам?
— На маса сме още — успях да смънкам аз.
— Ще ми се обадиш ли, когато се качите на сцена?
— Ще ти се обадя.
— Слънчевия… — разсмя се изведнъж Дана и във въздуха се разхвърчаха букети цветя. После заподскача по плаца на един крак, като момиченце, което играе на дама, така стигна до алеята към девическия пансион, там се обърна и с ръце в джобовете на престилката си високо извика: — Кажи на мускетарчетата, че довечера ви пазя място в столовата!
Вестта бе приета различно. Германа моментално се вдърви, започна да мънка неговите си нищо незначещи „мда, да, да“ и „не, не“, да пресява и да отсява, Попеско пък стана по-червен от великденско яйце и остана такъв чак до вечерта, но в крайна сметка и двамата се съгласиха, че това е вече един нов, значително по-положителен от предишното ми сополиво мълчание момент и че те, в качеството си на най-добрите ми приятели, ще седнат на масата. До срещата имаше доста време примерно, ако си закъсал на някаква непозната гара и чакаш единствения влак, за да те прибере и същевременно някакви си два-три мига, ако си осъден на смърт, аз преживях това време и като осъден на смърт, и като зарязан от времето пътник на непозната гара, изчаках петнадесетина минути след като отвориха столовата, после влязох вътре с подкосени крака и оставих съдбата да прави с мен каквото си иска.
И веднага трябва да добавя, че съдбата бе решила този момент от моя живот съвсем надве-натри, абсолютно нескопосно и бездарно. Нямаше ток. От насоченото движение на електрони, както ни го обясняваше геносе Тишлер, не се мяркаше нито едно електронче, лелките стояха със скръстени ръце пред празните тенджери, а Джо се повърташе нагоре-надолу и сипеше сентенции от рода на „От глад никой не е умрял“ или „Претоварването на стомаха вечерно време пречи на дълголетието“. За дълголетие по онова време никой от нас не мислеше, краят на живота лежеше захвърлен далеко зад линията на хоризонта, така че мъдростите на Джо се изпаряваха като капки вода по напечения асфалт, но пък за сметка на това още не бяхме свикнали да ни отнемат залъка от устата, считахме го за грубо погазване правата на човека, което никакви обективни причини не могат да оправдаят. С две думи: назряваше бунт. В основата му, както винаги при подобни ситуации, застанаха дебелоокият Първан и Роза, върху раменете им веднага стъпиха дяволчето Фют и ученикът Костов и малко преди на върха на пирамидата да се изправи Джеки с байрак в ръка, без бял кон и шпага, в столовата влезе директорът Цончев.
— Какво става тука? — гръмогласно попита той, макар че само преди минута бе разговарял с техниците от енергоснабдяването и дори по-добре от господ, който ако съществуваше, би знаел всичко, знаеше какво точно става. — Къде се намирате вие?
Ние се намирахме в столовата, разбира се, и това също бе не по-малко известен факт, но тъй като никой не се осмели да го напомни на директора, същият още по-яростно се нахвърли върху нас:
— Какви хора сте и хора изобщо ли сте? Заради един комат сте готови за нула време да съборите сградата, която държавата вече толкова десетилетия гради, готови сте да отречете всичко, направено за вас, да зачеркнете, да оплюете, защото не знаете какво е нямане! Защото сте родени с биберон в устата и така мислите да го карате до края! Защото… — Тук директорът не можа да намери нови думички, но пък затова прибягна към значително по-красноречив жест: дръпна рязко ризата си, копчетата му се разкопчаха и над изпъкналото коремче срамежливо бялнаха леко окосмените му гърди: — Защото на вашите години ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир кравата и ако мама намираше да ми сложи в торбичката малко сиренце, бях щастлив! Не съм знаел какво е електричество, не съм се нареждал на опашка за първо, второ и трето, само една шепа джанки! — съвсем истеризира той. — Но ние бяхме закърмени с труд, а не с биберон! Знаехме ние цената на хляба!