Ако в този момент ми се беше явил самият Исус Христос с категоричната забрана да не пожелавам къщата на ближния, нито жената, нито осела му, нямаше да се шашна така. Може би дори щях да го възприема като значително по-нормално от въпроса на баща ми, защото аз действително желаех Дана, макар и не от комшиите, но откъде можеше баща ми да знае това?
— Тя не е за теб — спокойно допи бирата си той. — Нито пък театърът, с който си се захванал. Животът е значително по-труден, отколкото си представяш, на бездарниците е отредено място в партера, иначе ги погубва или комплексът за малоценност, или болната амбиция. А ти си бездарен. Запомни това. Не се лишавай сам от илюзията, че участваш в нещата, гледай си спокойно отстрани, то също има своята прелест.
След подобни напътствия свестен човек би трябвало да зареже всичко и по права линия да се гмурне в първата кръчма, където да прекара остатъка от живота си. За мен беше още по-лесно, аз бях вече в кръчмата, та можех кротко да си остана там, но все пак инерцията се оказа по-силна. Първо се върнахме в пансиона, за да присъстваме на литературно-музикалната програма, после изпратих любимите родители на автогарата, на връщане минах през читалището, по предварително депозирана, писмена молба на маестро Найденов, преписах си графика на репетициите и когато този отвратителен ден най-сетне склони да се скрие зад хълма над града, намерих сили дори да вечерям.
Германа и Попеско липсваха, вероятно освободени от директора да побозаят още малко върху майчини гърди, но пък за сметка на това Дана и Марина бяха налице. При това на една маса. На нашата маса. Седяха една срещу друга пред куп всевъзможни деликатеси, като се почне от чер хайвер, та чак до бадемови ядки в сладко от ягоди, гледаха се предано в очите и се заливаха от див кикот на всяка дума. Моето сядане сряза на две някаква твърде отдалечена от представите за здрав морал история — в стаята тъкмо влизаше гол-голеничък мъж на средна възраст. И с такова коремче — заобли една крива пред себе си Марина, за да продължи, сякаш никога през живота си не сме се разделяли — все сме били на тази маса:
— Черният хайвер върви по-скъпо от златото. Най-малко заедно със златото. Папкайте!
— Аз пък сутринта най-случайно срещнах на Слънчевия баща му — бодна две-три зрънца Дана. — Хубав мъж.
— На Брънджи? — ококори се Марина.
— М-мъ… — кимна Дана.
— На Ханс?
— Да.
— На Иван?
— На същия.
— И какво си говорихте?
— Попита ме на колко съм години, отговорих му, че наближавам седемнадесет, той ме претегли набързо с поглед и каза: „Вече си голямо момиче.“
— Само толкова?
— Толкова. Жена му така го дръпна, без малко да му откъсне ръката. Той често ли й изневерява? — обърна се Дана към мен.
— Всеки ден — станах аз. — По два пъти. Към десет сутринта и към четири следобед.
— Чакай! — спря ме Марина. — Найденов намери ли те?
— Това не е твоя работа! — креснах. — Не се завирай навсякъде!
— Покани ме — изтегна се на стола Марина. — Покани ме да играя в пиесата заедно с теб. Проститутката.
— Какво?
— Проститутката, която те прибира, когато няма къде да спиш. Тази, дето ти дава липсващата майчина топлота и единствена разбира самотата ти — така ми го обясни.
— Ти си луда.
— И аз съм луда — обади се Дана. — Мен също ме покани. Имам чисто излъчване, направо съм незаменима в ролята на сестра ти Фийби. Самата аз съм Фийби. Селинджър имал предвид мен, когато е създавал образа на Фийби.
— Съгласи ли се? — попитах. Гласът ми изчезна някъде, стопи се, та повторих: — Прие ли да играеш?
— Не — отряза Дана. — Не се съгласих. Аз не мога да бъда твоя сестра.
— Аз пък се съгласих. Приех — засмя се Марина. — Ти имаш нужда от мен. Всъщност не ти, а твоят герой, заради него се съгласих.
После вече не знам какво стана, сигурно съм си легнал, щом на другия ден се събудих в леглото, при това с пижама, поспал съм, посънувал съм, колко му трябва на един болен дух в едно здраво тяло. Речта на директора Цончев бе посветена на току-що завършилата родителска среща, тя отмина, подчерта нееднократно той, и никой не бива да забравя това!, сега ни чакат трудови делници, чака ни учение, учение и само учение! Геносе Тишлер повтори мотамо същите думи, само че на немски. От днес вече ние сме вашите родители, вирна арийската си брадичка Тишлер, а вие сте нашите деца! Запишете новата тема: