— Имам следната задачка за вас — изпъчи се Баръмов, стиснал нежно тебешира между пръстите си и старателно изписа: — 2 + 2=4, 3 x 6=17, 8 + 8=16, 14 — 3 = 5, 4 x 3=12, 5 + 4 = 9. Кои три твърдения в това условие не са верни?
— Аз съм отсъствал на този урок — без всякаква надежда, ами колкото да не се тюхка после, че не е опитал, промърмори Джеки, но математикът, все така приятелски усмихнат, го скърши:
— Не си отсъствал, мой човек, защото такъв урок няма. Задачата е логическа. Мислете!
С последното си изискване Баръмов не прояви капка реализъм, наистина мина всякакви граници. Към тези тримата той би могъл да се обърне повелително примерно по следния начин: „Донесете! Отнесете! Издълбайте! Закопайте!“ и т.н., но, „Мислете!“… Да не говорим, че при Джеки това дори криеше известен риск за здравето му.
— Три по шест е осемнайсет — не съвсем уверено, първа наруши мълчанието Станка и пламнала от напрежение, с надежда погледна Баръмов.
— Правилно! — плесна с ръце той. — Първото невярно твърдение е разгадано.
— Четиринайсет минус три не е равно на пет — плахо се обади Цанка.
— А на колко? — наведе глава Баръмов.
— Според мен на единайсет.
— Още един път правилно! — развика се като конферансие в цирк математикът. — И второто невярно твърдение е разгадано за по-малко от пет минути. Сега остава третото, най-лесното от всички! Имат думата Станка, Цанка и Драган!
Междувременно близначките вече гледаха по-гордо, твърдо убедени, че са свършили тяхната работа по задачката и, ако не друго, поне ще запазят тройките, а Джеки беше вторачил поглед в черната дъска, като че ли по някакъв чудодеен начин точно там щеше да бъде изписано третото невярно твърдение.
— Остават още трийсет секунди! — вдигаше градуса Баръмов. — Още петнайсет секунди! Още десет секунди…
— Две плюс две не е равно на четири! — прекъсна с вик измерването на секундите Джеки и премести опулените си очи от черната дъска към математика. — Тукова…
— Моля? — замръзна Баръмов. После бавно започна да се размръзва, прибирайки машинално приборите за чертане и дневника. — Та сред мас живеел гений, господа! А пък аз да не знам. Не! — вдигна разтрепераната си брадичка към нас математикът. — Не, не и не! Повече краченцето ми няма да стъпи тук! Съсипахте ме! Двойки и на тримата! — завърши той, преди да халоса вратата зад себе си, а вече отвън го чухме да извисява глас: — Две плюс две все още е равно на четири, запомнете това!
— Но той наистина сбърка — обърнаха се като един Фери и Нина и положиха лапички пред Попеско. — Нямаше трето невярно твърдение.
— Имаше — потъна в пот от притеснение Попеско. — Твърдението, че има трето невярно твърдение, е третото невярно твърдение.
— Аха-а… — заклатиха главички двамцата. — Виж ти, виж ти! — След това преместиха лапичките си към мен и с нелепи гласчета попитаха: — Ще поръчаш ли нещо за Дана?
— Кажете й, че съм влюбен — поръчах. — Тя знае в кого.
По това време смятах, че целият свят ни гледа с умиление и че всички хора са прекрасни.
Вторник сутрин
— Говори! — забоде показалеца си в мен цивилният милиционер. Този път бяха двамата с директора Цончев. — Кратко, точно, ясно! Без заобикалки.
Стоях със сведени очи, загледан в шарките на директорския килим, кротката ми почуда от изменчивия характер на човечеството отдавна бе отстъпила мястото си на обичайните два бръмбара, все така упорито преследващи се в главата ми.
— Ива-не! — разчлени името ми директорът Цончев. — Другарят е инспектор и се интересува от няколко неща. Първо: подстрекателство към организиран бунт в столовата. Така ли беше?
Само това не очаквах. Всичко друго, но не и това.
— Второ! — продължи директорът: — Конкретни подробности около гибелта на Ростислав. Ти си единственият свидетел. И най-сетне третото… Третото… — повтори той. — Налице е напускане на пансиона без разрешение, опит за бягство, така да се каже, при това отново прикриваш някого.
— Някоя — поправи го инспекторът. — Същата, с която изгори чина.
— Да предположим — кимна директорът.
Сякаш ме блъсна някой в гърдите, ушите ми писнаха.
— Както виждаш… — инспекторът седна на дивана и благо ми се усмихна. — Както виждаш, провинения, напълно достатъчни не само да те изключим, но и да те предадем на съответните органи. Даа… — забарабани с пръсти той по перваза на прозореца и разсеяно загледа навън.