Той се облече набързо, едновременно с това набра номера на Салмънд и в суматохата изпусна телефона в единия крачол на панталона си.
— Вие ли сте, сър?
— Да, да. Тя е станала. В пет часа във фоайето.
За пръв път Зара му се видя не така съвършена, както обикновено. Беше без прическа и грим, но бе точна.
— Като си помислиш само, че като малка исках да стана стюардеса — каза тя.
— Моля, заемете местата си и се пригответе за излитане — усмихна се той.
Джейн излезе след няколко минути, застана пред портата и се огледа нагоре и надолу, търсейки признаци на живот. Натисна дистанционното на колата и електронният сигнал отекна по улицата. Отвори вратата на автомобила и седна на шофьорското място. Беше облечена в роклята от погребението на Глен.
Три улички по-нагоре Зара Салмънд запали тяхната кола и зачака инструкции. Седнал до нея с карта на града в скута си, Спаркс гледаше замислено през прозореца.
— Тръгна по А2 по посока на М25, сър — каза момчето, заело позиция в един необозначен ван срещу къщата на Тайлър. Салмънд завъртя волана, готова да се включи в преследването.
— Тя отива към Хампшър, сър — заяви и пое по двулентовия път.
— Нека не гадаем, Салмънд. Просто карай след нея — отвърна Спаркс, проследявайки на картата пътя с пръст. Не искаше да възлага големи надежди, защото вече нямаше сили за разочарования.
Небето вече просветляваше, но джипиесът все още не бе преминал на дневен режим, когато взеха завоя за М3 и Саутхамптън.
Вторият екип караше на около пет километра след Джейн. Спаркс и Салмънд зад тях, за да не могат случайно да бъдат разпознати.
— Дава сигнал, че завива към бензиностанцията, сър — информираха ги от вана. — Къде е другата кола? Трябва да завием някъде, иначе ще ни забележи.
— Чака на следващата отбивка. Следвайте я до завоя, после продължете. Другият автомобил ще я поеме.
Ванът допълзя до паркинга и се нареди след две коли зад мишената. Един от полицаите излезе, протегна се и тръгна подир Джейн Тайлър.
Тя влезе в тоалетната, а полицаят застана на опашката за бургери. Престори се, че сравнява бургера от рекламата отгоре с избелели вече цветове с онзи на витрината, но всъщност чакаше Джейн.
Тя не се бави много, излезе и отри последните капки вода от ръцете си. Той задъвка двойния си чийзбургер, а тя отиде до магазина и започна да избира внимателно цветя от пластмасовите кофи, подбирайки букет от розови пъпки и бели лилии, увит в розова хартия и целофан. Докато вървеше към щанда с бонбоните, допря цветята до лицето си и вдъхна аромата им. Избра един ярко оцветен плик с бонбони и полицаят успя да види, че са „Скитълс“. После се нареди на опашката да плати.
— Купи цветя и бонбони, сър. Сега се връща в колата си. Ще я придружа до магистралата, после изчезвам — рапортува той.
Спаркс и Салмънд се спогледаха.
— Тя отива на гроба — рече той с пресъхнали устни. — Кажи на момчетата да се приготвят.
След пет минути два други автомобила заеха местата си на платното, започнаха да се задминават, да забавят и забързват, за да има непрекъсната смяна на колите.
Джейн поддържаше деветдесет километра в час. Беше внимателен шофьор.
„Сигурно не е свикнала да кара сама по магистралите — помисли си Спаркс. — Дали пътува за пръв път по тези места?“ Двамата със Салмънд не бяха говорили след бензиностанцията, бяха се съсредоточили върху разговорите на полицейските канали. Но в Уинчестър, когато чуха, че колата на Джейн напуска магистралата и се насочва на изток, Спаркс ѝ каза да натисне педала.
Тук трафикът беше по-оживен, но те бяха само на два километра от Джейн Тайлър, а между тях имаше друга кола на полицията.
— Тя спира — съобщиха им по радиостанцията. — Отдясно има горичка и пътека. Няма порта. Трябва да продължим, иначе ще ни забележи. После ще се върнем. Тя е ваша, сър.
— Спокойно, Салмънд — погледна сержанта си Спаркс. — Спокойно.
Джейн бе спряла колата си на един кален път и те за малко не я изпуснаха, но в последната минута Спаркс улови блясък на метал между дърветата.
— Тук е — каза. Салмънд забави и обърна. — Паркирай от другата страна на пътя. Така колегите също ще могат да стигнат до мястото.
Междувременно започна да ръми и преди да излязат, те взеха палтата си от задната седалка.
— Сигурно е чула двигателя — прошепна Спаркс. — Нямам представа докъде стигат тези дървета. Ще тръгна натам, а ти чакай екипа. Ще те извикам, ако ми потрябваш.
Салмънд кимна. Докато гледаше Спаркс да изчезва между дърветата, незнайно защо ѝ се доплака.
Слънцето все още не се бе вдигнало, светлината не можеше да пробие между клоните на дърветата, затова той вървеше бавно и се оглеждаше на всяка крачка. Не чуваше нищо, освен дишането си и гарваните, които грачеха над него, разтревожени от присъствието му.