— Здрасти, Боб. Как си?
Детективът беше притеснен и ѝ го каза. Последният разговор на Даун с любимата ѝ репортерка беше подслушан от полицайката и Боб бе бесен.
— Чакай малко. Даун Елиът е голямо момиче. Може да говори с когото си поиска. Тя ми се обади, не аз.
— Сигурен съм, Кейт. Но уговорката ни не беше такава. Заведох те да вземеш интервю, а ти се промъкваш зад гърба ми и продължаваш. Това може да повлияе върху разследването, наясно ли си?
— Успокой се, Боб. Тя иска просто да си поприказва с някого. Не говорим за разследването. Има нужда да избяга от всичко това за няколко минути.
— А ти имаш нужда от информация за своите статии. Не ми се представяй за социален работник, Кейт. Знам, че си повече от това.
Тя усети как я залива вълна на срам. Той наистина я познаваше добре.
— Съжалявам, че те разстроих, Боб. Искаш ли да се срещнем, да пийнем по нещо и да поговорим?
— В момента имам много работа, но може би следващия път, Кейт…
— Добре. Сигурно си ѝ казал да не ми се обажда повече, но ако го направи, не мога да не ѝ отговоря, разбираш, нали?
— Разбирам. Добре, дочуване.
Кейт се облегна на стената и започна съвсем различен спор с детектива в главата си. В него тя се издигаше на по-високо морално равнище, а Спаркс пълзеше в краката ѝ. След това, успокоена, изпрати съобщение на Даун, в което се извиняваше за евентуалните проблеми, и веднага получи отговор: „Ще говорим после“. Значи, щяха да продължат.
Кейт се ухили на съобщението и реши да отпразнува развитието на нещата с двойно еспресо и мъфин.
„За малките победи в живота“, каза си тя и вдигна високо картонената чаша в кафенето. Утре щеше да отиде в Саутхемптън и да заведе Даун на сандвичи в търговския център.
Десета глава
Вдовицата
9 юни 2010, сряда
Няколко километра по-надолу спираме на паркинга пред един супермаркет и Кейт влиза и сяда при нас. Смее се и казва, че „роякът оси“ се втурнал по пътеката да се убеди, че съм си у дома, когато тя подкарала колата си сама.
— Идиоти — завършва победоносно тя. — Обичам да ги разигравам.
После се извърта назад, за да мога да видя лицето ѝ, и ме пита:
— Добре ли си, Джен?
Гласът ѝ отново омеква и става загрижен. Но не може да ме заблуди. Знам, че не ѝ пука за мен. Просто си иска статията. Кимам мълчаливо и поглеждам навън.
Докато пътуваме, тя и Мик си говорят за редакцията. Изглежда шефът ѝ е някакъв грубиян, който непрекъснато крещи и ругае хората си.
— Използва тази думи толкова често, че започнаха да наричат сутрешната оперативка „Монологът на вагината“ казва тя и двамата се засмиват.
Не знам какво означава „Монологът на вагината“, но си трая.
Имам чувството, че двамата с Мик живеят в друга вселена. Кейт му разказва как главният редактор — онзи Ник, с когото разговаряше по телефона — е много щастлив. Предполагам, че е щастлив, защото тя е хванала вдовицата.
— Горкият, цял ден снове из офиса. Това ще го спре да тормози останалите, поне за малко. Интересен човек. Заведи го в кръчмата и той ще бъде душата на компанията. Но в редакцията седи зад бюрото по дванайсет часа на ден, втренчен в компютъра. Вдига поглед само да нахока някого. Сякаш е един от живите мъртви.
Мик се засмива.
Лягам върху спалния чувал. Малко е мърляв, но не мирише много зле. Лека-полека се унасям, гласовете им се отдалечават, докато се превръщат във фон. Когато отварям очи, вече сме пристигнали.
Хотелът е голям и скъп. От онези, където огромни цветя изпълват цялото фоайе, а по бюрата на рецепцията има ябълки. Не знам дали цветята са истински, но ябълките определено са. Ако искаш, можеш да си хапнеш.
Кейт се заема с подробностите.
— Здравейте. Трябва да има три запазени стаи на името на господин Мъри — информира тя момичето на рецепцията, което се усмихва и поглежда в монитора си. — Обадихме се преди по-малко от половин час за тях — добавя нетърпеливо Кейт.
— О, да, заповядайте — казва момичето най-накрая.
Мъри трябва да е фамилията на Мик. Той подава кредитната си карта на рецепционистката и тя поглежда към мен.
Внезапно осъзнавам как изглеждам. След якето върху главата ми и спането в микробуса косата ми сигурно прилича на разплетена кошница. Ами облеклото ми! Хората не ходят така дори и до магазина, да не говорим за лъскави хотели. Аз стоя със старите си измачкани панталони и тениска и гледам към обутите си в евтини чехли крака сред цяла зала, пълна с хора, облечени в скъпи костюми и рокли. Записват ме като Елизабет Търнър и аз поглеждам към Кейт. Тя ми се усмихва и шепне: