Тя поклати глава. Не разбираше.
— Имате ли деца? — зададе следващия си въпрос бомба той.
— Не — отвърна тя.
— Ваше решение ли е да нямате деца?
— Не. И двамата искахме, но не успяхме.
Спаркс изчака да чуе някакво обяснение.
— Глен има проблем. Лекарят каза… — гласът ѝ изневери. — И двамата обичаме деца. Затова съм сигурна, че Глен няма нищо общо с изчезването на Бела.
Името на детето вече беше хвърлено в пространството и Спаркс зададе въпроса, за който всъщност бе дошъл.
— Къде беше Глен в четири часа в деня, когато Бела изчезна, госпожо Тайлър?
— Беше тук, инспекторе — отвърна незабавно Джени. — Беше с мен. Искаше да ме види.
— Защо искаше да ви види?
— Просто да ми каже „здрасти“. Нищо специално. Пи една чаша чай и отиде до депото да си вземе колата.
— Колко време остана вкъщи?
— Около… четирийсет и пет минути — запъна се леко тя.
„Изчислява наум“, каза си Спаркс.
— Често ли се отбива вкъщи, преди да е върнал микробуса?
— Ами… понякога.
— Кога за последно се върна така?
— Не съм сигурна… не мога да си спомня. — Тя си пое няколко дълбоки глътки въздух.
„Не става за покерджийка — щеше да каже по-късно Матюз. — Всичко ѝ личи.“
— Откъде разбрахте, че е четири часът, когато той си дойде? — попита Спаркс.
— Следобедът ми беше свободен, защото работих в неделя сутринта и чух новините в четири по радиото.
— Защо да не са били новините в пет? Има новини на всеки кръгъл час. Как разбрахте, че са тези в четири?
— Спомням си, че казаха. Нали знаете: „Часът е четири, вие слушате новините на Би Би Си“.
Спаркс я попита как е реагирал Глен на новината за изчезването на Бела и Джейн му каза, че когато са гледали по телевизията, той е бил толкова шокиран и разстроен, колкото и тя самата.
— Какво точно каза?
— „Горкото момиче. Дано да я открият“ — отвърна тя и остави внимателно чашата с водата на масата пред себе си.
— Ще я намерите, нали? — попита Джейн, докато Матюз ѝ помагаше да облече палтото си и отвори външната врата.
Седемнайсета глава
Вдовицата
17 април 2007, събота
През уикенда след излизането на Глен от предварителния арест дойдоха родителите му. Не се бяхме виждали скоро и когато застанаха на входната врата, репортерите ги обградиха, опитаха се да разговарят с тях и да ги снимат. Джордж побесня, започна да ги ругае, а Мери се разплака. Прегърнах я и я поведох към кухнята.
Джордж и Глен отидоха в гостната, а ние двете седнахме на масата в кухнята.
— Какво става, Джен? — попита тя, все още плачейки. — Как може някой да си помисли, че моят Глен е направил такова нещо? Той беше най-прекрасното дете на света. Толкова мил, толкова умен!
Опитах се да я успокоя и да обясня нещата, но тя продължи да повтаря „не и моят Глен, не и моят Глен“. Отказах се и приготвих по чаша чай, за да има какво да правя и да оставя подноса между двамата мъже, за да не се избият.
При тях, в гостната, атмосферата беше смъртоносна. Джордж стоеше пред камината и се взираше в Глен. Лицето му пламтеше. Глен седеше във фотьойла и гледаше ръцете си.
— Как си, Джордж? — попитах, докато му подавах чая.
— Щях да бъда сто пъти по-добре, ако този идиот не се бе забъркал с полицията. Благодаря ти, Джейн. От пресата не спират да чукат на вратата ни и да ни звънят. Трябваше да изключим телефона, за да си починем малко. У сестра ти е същото, Глен. Това е някакъв кошмар.
Глен не отговори. Вероятно всичко беше казано, преди да вляза при тях. Но аз не можех да мълча.
— За Глен също е кошмар. За всички нас. Той не е направил нищо. Станало е някакво объркване.
Мери и Джордж си тръгнаха скоро и баща му не стъпи у нас до погребението.
— Прав им път — измърмори Глен след тях, но аз не бях сигурна, че е искрен. Все пак те му бяха родители. Той не успя да се сдобри с баща си. Колко тъжно. Джордж сигурно съжалява сега.
После дойдоха мама и татко. Казах на татко по телефона да минат през двора на Лиза, за да не ги тормозят репортерите, и да влязат през междинната врата.
Мама е прекрасна жена, но винаги ѝ е било трудно да се справя с нещата. И то със съвсем обикновени неща — да хване правилния автобус, за да отиде на лекар, или да се запознае с нови хора. Виж, татко е добър в тези работи. И не ѝ се сърди за „леките пристъпи на паника“, както ги наричат те. Просто сяда до нея, започва да гали ръката ѝ и да ѝ говори кротко, докато тя се отпусне. Двамата наистина се обичат и винаги е било така. Обичат и мен, но мама има нужда от цялото внимание на татко.