И аз се опитвам да разбера, наистина се опитвам. Непрекъснато си повтарям, че това е като наркотик и вината не е негова. Лошите са другаде. С Глен се ядосахме много на онова, което направиха детективите. Не можех да повярвам, че някой от тях ще поеме работа като тази. Като проститутка. Глен каза същото. Преди да разбере, че Златокоска е мъж. Беше му много трудно да повярва. Мислеше, че полицаите го казват само за да го изкарат гей или някакъв идиот. Аз мълчах. Не можех да си представя такова нещо като виртуален секс, затова не знаех да се тревожа ли с кого го прави и защо. Но това не беше най-големият му проблем.
Той бе споделил прекалено много със Златокоска. Както ми каза бил и признал, че знае нещо за случая, по който работи полицията, само за да я впечатли. „Тя“ всъщност го изнудила да ѝ каже. И полицаите дойдоха отново. Върнаха го в Саутхамптън за разпит. Преди тръгване той ме целуна по бузата и ми каза да не се тревожа.
— Нали знаеш, че всичко ще се оправи? — рече той и аз кимнах.
И зачаках.
Но този път Боб Спаркс го обвини в убийството на Бела. Никой не знаеше дали е мъртва, но те казаха, че я е отвлякъл и убил.
Тикнаха го в затвора и пресата се върна.
Никога не съм обичала да чета вестници. Предпочитам списания. Харесват ми истинските житейски истории, нали се сещате: жена, която се грижи за сто деца; друга, отказала лечение на рак, за да спаси нероденото си дете; жена, родила дете за бездетната си сестра. Вестниците бяха работа на Глен. Той обичаше да чете „Мейл“. Решаваше кръстословиците на последната страница, а и шефът му четеше същия вестник. „Така имаме нещо общо, Джени“, ми каза веднъж.
Но сега вестниците, телевизията, дори и радиото коментираха само нас. Глен беше голямата новина и репортерите отново обсадиха дома ни. Чух ги да говорят за стратегическо място до вратата, някои буквално спяха в колите отвън в опит да ме пресрещнат и да изкопчат няколко думи от мен.
Аз сядах горе в спалнята, прикривах се зад завесите и ги наблюдавах. Всички правеха едно и също. Беше наистина забавно. Първо минаваха с колите покрай вратата, оглеждаха къщата и проверяваха кой от колегите им вече е там. После паркираха и се връщаха към входа с бележници в ръце. Някои изхвърчаваха от автомобилите си, за да блокират пътя на новодошлия към вратата ни. Душеха около нас като глутница вълци.
След няколко дни всички ставаха приятели, събираха пари и изпращаха един от тях да купи кафе и сандвичи от барчето надолу по улицата.
— Кой иска захар? Желаещи за сос към сандвичите?
Барчето сигурно натрупа цяло състояние от тях. Забелязах, че репортерите оформиха една група, а фотографите — друга. Чудех се защо се делят. Човек можеше веднага да ги различи, защото фотографите се обличаха различно — по-небрежно, с мърляви сака и бейзболни шапки. Повечето от тях изглеждаха, сякаш не са се бръснали с дни — мъжете имам предвид. Жените с фотоапарати се обличаха като мъже. С развлечени ризи и панталони. И бяха много по-шумни. В началото съжалявах съседите за цялата врява, за смеха и виковете. Но после те започнаха да им носят подноси с напитки, пускаха ги до тоалетните си и бъбреха с тях часове наред. Чувстваха се като на улично парти.
Репортерите бяха по-тихи. Те прекарваха по-голямата част от времето на телефоните си или седяха в колите и слушаха новините по радиото. Много от тях бяха млади, явно носеха първите си костюми.
Но след първата седмица пресата изпрати тежката артилерия. Наперени, миришещи на бира мъже и жени с остри черти на лицето и модерни костюми. Те пристигаха в скъпите се лъскави автомобили и слизаха от тях като кралски особи. Дори и фотографите затаяваха дъх при вида на някои от тях. Един мъж излезе от колата си, сякаш излизаше от витрината на скъп магазин, раздели тълпата на две и мина царствено по пътеката. Почука на вратата и извика:
— Госпожо Тайлър, какво е да сте съпруга на детеубиец?
Аз останах на леглото, пламнала от срам. Имах чувството, че съм изложена пред погледите на целия свят, въпреки че бях скрита зад пердетата.
Той не беше първият, който ми зададе този въпрос. Друг репортер ми го запрати в лицето, докато излизах да отида до магазина в деня, когато прибраха Глен. Изведнъж изскочи пред мен, сигурно ме е последвал, за да ме пипне далеч от другите журналисти. Искаше да ме предизвика да кажа нещо, за да представи „интервю“ със съпругата, но аз не се хванах. С Глен го обсъждахме, преди да го приберат.