Защитата поиска отлагане и след като помоли за разговор със съдията насаме и журито беше надлежно изпратено в своята стая, настоя за прекратяване на процеса.
— Целият случай се основава на случайно събрани несъществени улики и подвеждане на заподозрения. Този процес трябва да се прекрати — каза Сандерсън. — И свидетелските показания на Златокоска не бива да се допускат.
Съдията изслуша отговора на обвинението, потропвайки нетърпеливо с молива по бюрото си.
— Полицията е действала изцяло в съгласие със закона. Следвали са процедурата до най-малка подробност — контрира прокурорът. — Знаели са, че действията им са в името на справедливата кауза и че това е единственият начин да се доберат до решаващо доказателство.
Съдията остави молива и се загледа в направените по време на процеса записки.
— Прекъсвам заседанието за малко — каза най-после тя.
Цялата зала стана на крака, докато съдията се оттегляше в кабинета си.
Спаркс знаеше, че това е чиста формалност, призив обвинението да се признае за победено и да не представя допълнителни доказателства. Всъщност нещата бяха решени.
Тайлър слушаше внимателно, чу думите на съдията и разбра, че скоро ще бъде освободен.
Джейн Тайлър видимо не беше на себе си. „Какво ли си мисли — запита се Спаркс. — Ще трябва да се прибере у дома с порноманиак, който копнее за секс с непознати, облечени като деца, както и да убива.“
Всичко свърши неочаквано бързо. Съдията призова журито да се произнесе „невинен“ и Тайлър бе отведен да се преоблече като свободен гражданин. Журналистите се спуснаха към първата си жертва — Джейн Тайлър.
Тя стоеше в средата на гъмжащата тълпа, бледа и мълчалива. Том Пайн се опита да я измъкне от залата, но репортерите блокираха пътя ѝ. Най-после той успя да ги раздели и Джейн тръгна между тях с рамото напред, като бягащ рак, краката ѝ се удряха в пейките пред нея, а дръжката на чантата ѝ се закачваше във всеки ръб.
Двамата се добраха до залата за свидетели. Том най-после пусна ръката ѝ и те спряха да си поемат дъх. В първия момент никой от тях не продума.
— Ще му разрешат ли да се прибере вкъщи? — попита най-после тя с безизразен глас.
Пайн кимна и затърси нещо в куфарчето с документите си. Джейн се сети да благодари на защитата чак когато излязоха във фоайето и видя Глен.
— Винаги съм знаел, че истината ще излезе наяве — каза победоносно Глен Тайлър, когато я видя. — Успяхме, Джейн. Справихме се много добре.
Двайсет и шеста глава
Вдовицата
11 февруари 2008, понеделник
Тя, естествено, дава показания. Това е нейният звезден миг. Носи черна рокля и значка „Да намерим Бела Елиът“. Опитвам се да избягвам погледа ѝ, но тя не отстъпва и в крайна сметка очите ни се срещат. Залива ме гореща вълна, цялата се изчервявам и отклонявам моите. Тя ме оставя и забива поглед в Глен, но той улавя каква е играта ѝ и не се поддава, гледа право пред себе си.
Тя разказва историята, която съм чела и слушала десетки пъти, откакто това се случи — следобеден сън, после игра, докато мама прави чай. Бела се смее и тича след котката към градината. Изведнъж мама осъзнава, че не я чува вече. Тишина.
Залата също притихва. Всички усещаме физически тишината. Онази, настъпила след изчезването на Бела.
Майката се разплаква и трябва да я успокоят с чаша вода. Много хитро. Журито също се вълнува, две от жените са готови да се разридаят заедно с нея. Нещата вървят на зле. Те трябва да разберат, че вината е нейна. Тя е оставила детето си само навън. Не се е грижила достатъчно добре за него.
Глен седи тихо и оставя всичко да мине през него, сякаш се случва с някой друг. Тя си поема дъх и съдията я оставя да завърши показанията. Глен проточва врат и слуша внимателно как изтичала при съседите, после се обадила в полицията, как чакала новини и как започнало търсенето.
Прокурорът говори с нея внимателно, сякаш е направена от стъкло.
— Благодаря ви, госпожо Елиът. Бяхте много смела.
Искам да извикам: „Бяхте много лоша майка“, но знам, че не е моментът, нито мястото.
Адвокатът ни, малко страшничък, но се вижда, че е старо куче, който, освен че разтърсва здраво ръката ми при всяка среща, не дава никакъв знак, че забелязва съществуването ми, най-после взема думата.
Въпросите му я притискат, тя отново заплаква, но той не проявява никакво съчувствие.