Вече не излизаме много. Ходим само на пазар и веднъж на кино. Отиваме много рано и избираме големи супермаркети, където не е необходимо да говориш с някого, но него почти винаги го разпознават. Не е чудно, защото по време на процеса снимката му беше всеки ден във вестниците и касиерките се досещаха кой е. Казвам му, че е по-добре да ходя сама, но той не иска и да чуе. Не може да ме остави сама срещу това. Хваща ръката ми и смело ме повежда напред, защото е невинен човек, и аз се уча да затварям устата на всеки дръзнал да подметне нещо.
Но когато срещам познати, е много по-трудно. Щом ме зърнат, някои пресичат улицата и се преструват, че не са ме видели. Други искат да знаят всичко. И аз повтарям едно и също като папагал:
— Добре сме. Знаехме, че истината ще излезе наяве и че Глен е невинен. Полицията трябва да отговаря за действията си.
Повечето от тях се радваха за нас, но далеч не всички. Една от клиентките ми в стария салон каза:
— Хм! Но никой от нас не е напълно невинен, нали?
Измърморих, че се радвам да си побъбрим, но трябва да помогна на Глен.
— Това ще означава да се върнем в съда — осмелих се да му кажа един ден. — Да разровим отново всичко. Не съм сигурна…
Глен става и ме хваща за ръцете.
— Знам, че ти е трудно, любов моя, но то ще бъде моето възмездие. Ще покаже на хората какво трябваше да преживея. Какво трябваше да преживеем аз и ти.
Разбирам го и се опитвам да помогна, припомням си дати и ужасни сблъсъци с хора на публични места, за да му дам повече свидетелства за тормоза.
— Помниш ли онзи мъж в киното? Каза ми, че не би стоял в едно помещение с педофил. Изкрещя го и те посочи с пръст.
Глен, естествено, помни. Наложи се охраната да ни придружи до изхода „за собствената ви безопасност“, както ни каза управителят. Мъжът продължи да крещи: „Какво направи с Бела?“, а жената до него се опитваше да го накара да си седне на мястото.
Исках да му отговоря, да обясня, че съпругът ми е невинен, но Глен стисна ръката ми и прошепна:
— Недей, Джени. Ще стане по-лошо. Зарежи го този идиот.
Полицията е готова да се бори, не признава никакъв тормоз. Това казваме е, защото ще трябва да ни изплатят обезщетението с парите на данъкоплатците. Вече се обличам за съда, когато Том се обажда на Глен, стегнат в нов костюм и обувки.
— Свърши се, Джени — извика той от втория етаж. — Съгласили са се. Получаваме четвърт милион.
Вестниците и Даун Елиът ги наричат „кървави пари“, изкарани на гърба на горкото дете, и отново започват да пишат отвратителни неща за Глен. Незнайно как научили, медиите обсаждат за кой ли път входа на дома ни. Искам да извикам: „Казах ли ви?“, но има ли смисъл?
Глен се успокоява. Аз изчаквам сутрин да се разпръснат, за да мога да отида на работа.
Връщаме се там, откъдето започнахме.
Двайсет и осма глава
Майката
16 септември 2008, вторник
Даун се бе постарала. Купи си скъп костюм, обувки с високи токове и чорапогащник. Редакторът трептеше от възбуда, посрещна я при асансьора и я придружи до нюзрума, парадирайки пред колегите си. Всички ѝ се усмихваха и махаха с ръка зад мониторите на компютрите си, а мъжът, който присъстваше на всяко едно заседание в съда, остави телефона си и дойде да ѝ стисне ръката.
Секретарката на главния редактор — изключително елегантна жена с прическа и грим като от списание, влезе след тях в светилището на шефа и предложи чай или кафе.
— Чай, моля. Ако може, без захар.
След минути чаят бе поднесен и сложи край на общите приказки. Редакторът беше зает човек.
— Нека поговорим за кампанията ви да поискате справедливо наказание за Тайлър. Ще се наложи да направим обширно интервю. И да потърсим нова гледна точка.
Даун Елиът знаеше точно какво очакват от нея. Показването пред медии месеци наред я беше научило. „Нова гледна точка“ означаваше повече място на първа страница, последвано от други интервюта: Закуска по телевизията, Радио 5 на живо, списание „Часът на жената“. Както нощта следва деня. Беше изтощително, но трябваше да продължи, защото знаеше, дълбоко в себе си наистина знаеше, че детето ѝ е живо.
Но сега, седнала в небесносиньото кътче — опит на декоратора да „очовечи“ сивото пространство — в прохладното от климатика студио, тя разбра също, че вестникът иска от нея за пръв път да заяви ясно, че Бела е убита. Това щеше да възобнови интереса към случая и бе необходимо условие, за да насочат вниманието си отново към Глен Тайлър.
— Не искам да казвам, че Бела е мъртва, Марк — възрази тя. — Детето ми е живо.