По онова време получавахме често писма от зелените ултраси, но постепенно се научихме да ги хвърляме директно в боклука. Пристигаха с килограми в странни малки пликове. Никога не съм виждала да се продават такива малки пликове за писма — отмъстителните хора сигурно си имат свой собствен източник на зареждане за тях и за грубата жълтеникава хартия, която явно предпочитат. Вероятно са избрали най-евтината.
Свикнах да оглеждам почерците и се мъчех да отгатна какъв човек е писал. Някъде буквите са прекалено завъртени, като надписите по поканите за сватби. Сигурно бяха от възрастни хора, защото по-младите вече не пишат така.
Не всички писма са анонимни. Някои изписват отгоре адреса си и аз чета прекрасни имена — „Роуз котидж“ или „Уилоус“, — под които ни замерват с отровните си храчки. Идваше ми да им отговоря, да им кажа какво мисля за тях и да им върна малка част от злобата, с която ни заливат. Пишех отговорите наум, докато се правех, че гледам телевизия, но не отидох по-далеч, защото щеше да ни донесе нови неприятности.
— Това са болни мозъци, Джени — казваше Глен всеки път, когато пощенската кутия изтракваше. — Трябва да ги съжаляваме.
Понякога се питах какви са тези хора и реших, че са като мен и Глен. Самотници. Хора, изхвърлени встрани от живота. Затворници в собствените си домове.
Купих огромен пъзел от местния супермаркет. Картина на плаж с чайки по него. Това ми запълваше времето след обяда. Зимата тази година щеше да бъде дълга.
Трийсет и четвърта глава
Репортерката
18 декември 2009, петък
Седмицата мина спокойно — Коледа наближаваше и пълнеше вестниците с приповдигнати призиви и трогателни истории за нещастни хора, намерили някъде топлина.
Кейт прегледа бележника си по-скоро по навик, отколкото с надежда, но не намери нищо интересно. Вестникът вече беше претъпкан с редовните съботни четива — дълги рецепти, любопитни факти, диети преди празника и след него.
Ник изглеждаше щастлив. За разлика от водещия на криминалната хроника, който спря пред бюрото ѝ на път за Гент и изля гнева си.
— Отмениха материала ми за Коледа.
— Горкичкият. Кой по-точно? — попита Кейт. Знаеше, че беше специалист по рециклиране на статии. Наричаше ги „извадени от зеленото кошче и преродени“.
— За Бела. Това е третата Коледа, която Даун празнува сама. Искаш ли да пийнем по едно в обедната почивка.
— Бела! Божичко, бях те забравила! — обърна се Кейт към снимката на детето, забодена на вратата на шкафа ѝ. — Съжалявам!
Тя потърси бележника си от миналата година. На корицата му бе надраскан набързо адресът на Майк Дунан.
— Излизам за малко да почукам на една врата — каза тя на Ник. — Ако имаш нужда от мен, звъни на мобилния.
Отне ѝ цяла вечност да прекоси моста Уестминстър и да допълзи до Олд Кент Роуд, но в крайна сметка таксито спря в сянката на една грозна реликва от шейсетте години на миналия век.
Слезе и се загледа в сивата бетонна кутия, накичена с мръсни прозорци и сателитни чинии.
Кейт отиде до вратата и натисна звънеца. Знаеше точно какво ще каже — в таксито имаше достатъчно време да планира всичко, — но никой не ѝ отговори. Звънецът отекна в апартамента и това се оказа единственият звук.
— Излезе — извика някой от съседната врата. Беше жена.
— По дяволите! Надявах се да го намеря — отвърна Кейт.
Вратата се отвори и оттам се показа една глава. Накъдрена коса и престилка. „Загрижените за живота на другите“, помисли си Кейт.
— Слезе долу при букмейкърите. Горкият, вече не излиза много с този негов гръб, но се опитва да се раздвижва поне веднъж на ден. Той знае ли, че ще идвате?
Кейт ѝ се усмихна.
— Всъщност не. Стана случайно. Пиша статия за човек, с който са работили заедно, когато е бил шофьор. Човекът се казва Глен Тайлър. За случая с Бела Елиът.
— Ако искате, заповядайте да го изчакате у нас.
През първите пет минути госпожа Мийдън разказа на Кейт за здравословното състояние на Дунан — „дегенеративен остеоартрит и нещата непрекъснато се влошават“, за страстта му към залаганията, липсата на семейство и диетата — „боб върху препечена филийка почти всяка вечер. Не е хубаво за него“.
— Всяка седмица му пазарувам, а децата от блока тичат при спешни поръчки.
— Много мило от ваша страна. Има късмет, че вие сте му съседка.
На госпожа Мейдън очевидно ѝ стана приятно.
— Нали сме християни? — каза скромно тя. — Искате ли да пием чай?
Кейт настани чашата и чинийката на страничната облегалка на стола и си взе парче готов пай от кутията.