— Странно, той никога не е споменавал, че познава този Глен Тайлър — каза госпожа Мейдън, почиствайки трохите от скута си.
— Работили са заедно в „Куик Деливъри“ — откликна Кейт.
— Той е дългогодишен шофьор. Казва, че от това са се явили проблемите с гърба му. Обичаше да посещава компютърния клуб в квартала, поне той го наричаше клуб. Преди да се пенсионира, ходеше редовно. Смешно е човек на неговата възраст да е толкова запален по компютрите. Но той винаги е бил сам, сигурно му е скучно вкъщи.
— Не знаех, че наблизо има компютърен клуб. Случайно да знаете как се казва?
— Мисля, че е на Принсес стрийт. Занемарено място със затъмнени прозорци. А, ето го и Майк.
Те чуха звука на тежки влачещи се стъпки и почукването на бастун по циментовата пътека.
— Здравей, Майк — отвори бързо вратата госпожа Мейдън. — Тук една жена от някакъв вестник те чака.
Дунан пребледня, когато видя Кейт.
— Извинявай, скъпа, но гърбът ми направо ме побърква. Можеш ли да наминеш друг път?
Кейт излезе, доближи се до него и хвана ръката му.
— Нека поне ви помогна — каза тя и влезе с него.
Вътре вонеше на зеле, а от една затворена врата се процеждаше миризма на антисептик. И на мъж — пот, стара бира, фасове и мръсни крака.
— За какво искаш да говорим? Казах на полицията всичко, което знам — рече Дунан, когато Кейт се настани на твърдия стол срещу него.
— За Глен Тайлър — изстреля директно тя.
— О, за него…
— Работили сте в една фирма.
Дунан кимна.
— Пиша за него. Опитвам се да дам подробна картина на личността му, да разбера кой всъщност е той.
— Тогава си сгрешила адреса. Ние не бяхме приятели. Вече казах на полицията. Караше ме да настръхвам, като го видех, ако искаш да знаеш истината.
„Искам“, каза си наум тя.
— Мислех го за по-висока класа от нас. Че се мотае там, докато намери нещо по-престижно.
Кейт разбра, че е напипала болното място, и започна да пише в бележника си.
— Чух, че бил малко арогантен.
— Арогантен ли? Това е много меко казано. Докато се хранехме в столовата, непрекъснато се хвалеше как бил незаменим в банката. Смешното е, че аз му помогнах да започне работа във фирмата.
Кейт веднага клъвна.
— Така ли? Значи си го познавал преди това? Как се запознахте?
— В интернет. В един форум — измънка Дунан. Гласът му изведнъж се изгуби. Вече не беше толкова уверен.
— Сигурно в онзи клуб на Принсес стрийт?
Дунан я стрелна с поглед.
— Какъв клуб? Виж, трябва да си взема лекарствата. Време е да си ходиш!
Тя остави визитната си картичка до него и стисна ръката му.
— Благодаря ти за разговора, Майк. Сама ще намеря вратата.
Оттам отиде директно на Принсес стрийт.
Знакът „Интернет“ беше малък и аматьорски изрисуван, прозорците на витрината — боядисани с черна боя отвътре, а над вратата бе закрепена охранителна камера. „Прилича на секс магазин“, помисли си тя.
Вратата беше заключена и на нея нямаше работно време. Тя се върна и влезе в магазина за плодове и зеленчуци в края на уличката. Трябваше да почака, докато един от продавачите с шапка на дядо Коледа излезе от служебния вход и застана зад щанда на тротоара.
— Здравейте, искам да използвам интернет, но онова място надолу по улицата е затворено — каза тя и момчето се засмя.
— Не е добре да влизаш вътре, скъпа. То е за момчета.
— Какво искаш да кажеш?
— Че е порноклуб. Те не обичат случайни клиенти. Клуб за дърти мръсници.
— А, разбирам. И кой му е собственикът?
— Де да знам. Управителят е един азиатец, казва се Лени, но е отворено предимно нощем, така че не го виждаме често.
— Благодаря. Ще взема четири от тези ябълки.
Щеше да се върне по-късно.
Вечерта клубът изглеждаше още по-съмнителен, но Кейт бе прекарала два часа и половина в една скапана кръчма, бе изпила цял литър топъл плодов сок, докато слушаше нелепите смешки на Пери Комо за снежния човек, и нямаше да позволи да я отпратят без отговори.
Когато стигна до вратата, тя все още беше заключена, но през черното стъкло се чу глас:
— Ей, кой е там?
— Трябва да говоря с Лени — отвърна Кейт и се усмихна пленително към камерата над вратата.
Последва мълчание.
Вратата обаче се отвори и пред нея се появи висок мускулест мъж с горнище от анцуг и дънки.
— Познаваме ли се? — попита той.
— Ти трябва да си Лени. Аз съм Кейт. Искам да си поговорим малко.
— За какво?
— Във връзка с една статия, която искам да напиша.
— Ти репортер ли си? — направи крачка назад Лени. — Имаме си лиценз, ако питате за това. Тук няма нищо интересно.