Кимам. И аз си мислех същото. От онези снимки по списанията за мъже в магазинчето или от филмите, забранени за деца под осемнайсет години.
— Но това не беше нормално. Каза ми, че искал да гледа все повече и по-нови снимки. Било по-силно от него. Каза още, че открил първите снимки случайно, но това не е възможно, нали?
Кейт отново свива рамене, после поклаща глава.
— За такива неща се плаща — продължавам аз. — Трябва да напишеш номера на кредитната си карта, името и адреса. Всичко. Няма как да се натъкнеш на тези сайтове ей така. Това е целенасочено търсене, отнема време и внимание — точно така се изрази специалистът от полицията на процеса. И Глен е действал нощ след нощ, търсел е все по-мръсни и извратени неща. Нови снимки и видеоклипове. От полицията казаха, че са били стотици. Стотици! Дори не си представях, че съществуват толкова много. Убеждаваше ме, че мразел да ги гледа, но нещо в него го карало да търси все повече. Обясни ми, че било болест. Нямал контрол над това. И обвиняваше мен.
Кейт ме поглежда, насърчава ме да продължа с поглед и аз го правя. Не мога да се спра сега.
— Обвини ме, че аз съм го подтикнала. Но той ме предаде. Преструваше се на нормален мъж, който ходи на работа, пийва по някоя бира с приятели и помага с прането вкъщи, но всяка вечер превръщаше празната ни стая в отвратително място. И вече не беше моят Глен. Той беше болният, не аз. Щом е могъл да прави това, мисля, че е възможно да е направил и всичко останало.
— Предполагам, че ти е било много трудно, Джейн — казва тя и ме поглежда, сякаш наистина го мисли. Искам да спра, но тя отново стиска ръката ми.
— Такова облекчение е да разкажеш тези неща. — И сълзите ми потичат отново.
Тя ми подава салфетка и аз издухвам силно носа си. Продължавам да хълцам и да говоря:
— Не знаех какви ги върши в онази стая. Наистина не знаех. Щях да си тръгна, ако знаех. Не бих останала при такова чудовище.
— Но когато разбра, остана?
— Нямаше как. Той непрекъснато ми повтаряше онези неща и след време вече не знаех кое е правилно и кое не. Казваше, че всичко било съчинено от полицията, от банката или от интернет компаниите. И започваше да ме обвинява. Накара ме да го видя като моя грешка. Беше толкова убедителен, че започнах да му вярвам.
— А Бела? — пита тя, както и очаквах. — Той ли отвлече Бела, Джени?
Бях стигнала прекалено далече, за да спра сега.
— Да — отвръщам тихо. — Мисля, че е бил той.
В стаята настъпва пълна тишина и аз затварям очи.
— Той ли ти каза, че я е отвлякъл? Какво мислиш, че е направил с нея, Джейн? — пита Кейт. — Къде я е оставил?
Въпросите ѝ се сипят един след друг и ме разкъсват.
Не мога да мисля повече.
Не бива да казвам нищо повече, иначе ще загубя всичко.
— Не знам, Кейт.
Усилието да замлъкна в този момент ме побърква, става ми студено и аз увивам ръце около себе си, разтреперана. Така ми е хубаво, чувствам се малка и обичана. Мама ме прегръщаше така, когато бях болна или разстроена. „Не плачи, пиленце“, утешаваше ме тя, прегръщаше ме и аз се чувствах в безопасност. Чувствах се, сякаш нищо не може да ме нарани. Но сега е друго. Кейт Уайт не може да ме защити от онова, което предстои, но аз седя до нея и облягам глава на рамото ѝ за момент.
Тя задава отново въпрос. Тихичко:
— Глен каза ли ти нещо за Бела, Джейн? Преди да умре?
— Не — отвръщам само с дъха си.
Някой чука на вратата. Таен сигнал. Трябва да е Мик. Тя измърморва нещо под носа си и аз усещам, че се колебае да го пусне ли, или да извика: „Разкарай се!“. Накрая пуска ръката ми, вдига вежди в смисъл „Проклети фотографи“ и отива до вратата. Двамата разговарят шепнешком, но разговорът е бурен. Долавям думите „не сега“, но Мик не помръдва. Повтаря, че трябва да направи няколко снимки за следващия брой, защото иначе „Главния“ щял да му извие врата. Преди да влезе, ставам и отивам в банята да се освежа.
В огледалото виждам червеното лице и подутите от сълзи очи.
— На какво приличаш само! — казвам на глас. Напоследък често го повтарям, може би всеки път, когато погледна в огледалото. Направо съм страшна и нищо не може да помогне, затова решавам да си взема вана. Докато я пълня, не чувам какво става в стаята. Най-после затварям кранчетата и се заслушвам. Кейт крещи. След нея крещи Мик.
— Къде е тя? — реве ядосано.
— В проклетата баня, тъпак такъв! Тъкмо стигнахме донякъде и ти развали всичко.
Лежа във ваната, играя си с водата около мен и мисля. Решавам, че съм казала достатъчно. Ще остана да направят снимките, защото обещах, но после си отивам директно вкъщи. Това е моето решение. „Да, Глен, моето. Майната ти. Глен!“, си казвам наум и се усмихвам.