Мик излезе от стаята си с фотоапарат в ръка.
— Не отговаря. Какво прави, по дяволите? — извика Кейт и заудря по вратата.
— Спокойно. Може да е отишла на спа. Каза ми, че онзи масаж ѝ е харесал много — каза Мик.
Кейт припна към асансьора, после се обърна и се затича към стаята си. Трябваше първо да изпрати статията.
— Това ще занимава Големите, докато я открием — извика през рамо тя.
В уханния на иланг-иланг спа център не можаха да им помогнат. Високо вдигнатият кок на главата ѝ потреперваше, докато прокарваше пръст по бюрото на регистраторката и изричаше името. Но на това име нямаше запазен час.
Двамата се събраха отново и пак се разделиха. Мик слезе във фоайето, а Кейт продължи да звъни на мобилния на Джейн, докато стомахът ѝ се свиваше болезнено, предчувствайки катастрофа. Може друг вестник да я бе намерил и измъкнал от хотела под носа ѝ. Какво щеше да каже на шефа? Какво можеше да обясни?
След двайсет минути двамата се срещнаха във фоайето на хотела и загледани в стъклената врата, обмисляха трескаво следващия си ход, когато рецепционистката се върна от следобедното си кафе и извика от бюрото си.
— Приятелката си ли търсите?
— Да — каза прегракнало Кейт. — Виждали ли сте я?
— Тя си тръгна преди няколко часа… близо три. Извиках ѝ такси да я откара до гарата.
Телефонът на Кейт звънна.
— Шефът е.
Мик направи физиономия и излезе навън да запали цигара.
— Здравей, Ник — извика неестествено весело тя в желанието си да замаже положението. — Не, всичко е наред. В общи линии. Виж, имаме малък проблем. Джейн я няма. Тръгнала си е, докато пишех. Сигурна съм, че си е отишла вкъщи, но ние вече пътуваме натам.
— Знам… Знам… Съжалявам. Ще ти звънна веднага, щом науча нещо. Как ти се струва статията?
Четирийсет и втора глава
Вдовицата
11 юни 2010, петък
Когато се прибирам, къщата ми се струва малка и неприветлива след онези дебели килими и огромни полилеи. Вървя мълчаливо из нея, отварям всички врати и паля лампите. Обещавам си да я продам при първа възможност. Усещам Глен навсякъде. Като лека, но неизличима миризма.
Не влизам в другата стая. Сега тя е празна, защото изхвърлихме всичко, което полицията не взе. „Ново начало“, бе казал Глен.
Връщам се в хола и чувам бръмченето, но в първия момент не мога да разбера откъде идва. После схващам, че е мобилният ми телефон. Сигурно по-рано съм го сложила на вибрация. Започвам да ровя из багажа, изваждам го и виждам, че имам десетина пропуснати разговори. Всичките от Кейт. Изчаквам вибрирането да спре, после поемам въздух и набирам номера ѝ. Кейт отговаря още преди да е звъннал.
— Джейн, къде си? — вика тя. Звучи ужасно. Гласът ѝ е писклив и напрегнат.
— Вкъщи, Кейт — отговарям спокойно. — Взех влака и се прибрах. Реших, че сте свършили с мен, и исках да се прибера. Не трябваше ли?
— Пътувам към теб, Джени. Не излизай от къщата, чу ли? Ще пристигнем след около четирийсет минути. Дотогава ще поддържаме връзка. Само не изчезвай — казва тя и добавя: — Моля те!
Слагам чайника и докато чакам, си правя чаша чай. Какво повече иска тя от мен? Говорихме два дни и ми направиха поне стотина снимки. Получи си статията. „Вдовицата проговори“.
Нещата се проточват и започва да ми писва да чакам. Искам да напазарувам, да заредя хладилника за седмицата. Останали сме без нищо. Аз останах без нищо.
Най-после на вратата се чука, скачам и отварям. Но това не е Кейт. Мъжът от телевизията.
— Ах, госпожо Тайлър, толкова се радвам, че ви заварвам вкъщи! — казва възторжено той. Питам се кой му се е обадил да му каже, че съм си у дома. Поглеждам към къщата на госпожа Грейндж и забелязвам движение зад прозореца.
— Може ли да поговорим за момент? — пита той и прави крачка, сякаш ще влезе.
В същия момент виждам Кейт да хвърчи по алеята, зачервена и пухтяща. Тя се хвърля напред и аз замълчавам в очакване на скандала.
— Здравей, Джейн — казва тя, избутва господин Телевизия и ме вкарва вътре със себе си.
Горкият човек, няма представа с кого си има работа.
— Госпожо Тайлър, Джейн! — продължава да се бори той, докато вратата се затваря пред него.
С Кейт спираме в коридора и се вглеждаме една в друга. Започвам да обяснявам: „Мислех, че сте вие с Мик“, но тя ме прекъсва.
— Джейн, ти подписа договор с нас. Съгласи се да съдействаш всячески, но с поведението си поставяш цялата работа в риск. Защо се измъкна така?
Не мога да повярвам, че ми говори по този начин. Как смее да ми подвиква като на непослушно дете в собствения ми дом? Адреналинът ми се покачва, усещам, че лицето ми пламва. „Никога не играй покер“, обичаше да казва Глен. Той знаеше много.