— Мисля, че искаше да ме държи под око — казвам аз.
— Защо? Да не си правила планове да изчезнеш някъде в Сейнсбъри?
Вдигам рамене.
— През онази седмица нещата помежду ни бяха малко напрегнати.
„Малко напрегнати“ не са точните думи. Въздухът просто тежеше от напрежение, просто не можех да дишам. Излязох пред вратата на кухнята да си поема въздух, но и това не помогна. Мислите ми ме задушаваха. Трябваше непрекъснато да се боря с тях. Затварях очи, за да не ги виждам, надувах радиото, за да не ги чувам, но те бяха винаги там, на една ръка разстояние, дебнеха ме и чакаха да се събудя.
Понеделникът преди смъртта му той ми донесе чай в леглото. Правеше го понякога. Седна на ръба и се загледа в мен. Все още сънена, аз оправих възглавниците и се опитвах да се настаня удобно за чая.
— Джейн — каза той с особен глас. Някак мъртъв. — Не съм добре.
— Какво има? — попитах аз. — Да не е пак онова главоболие? В шкафчето на банята съм оставила доста силни болкоуспокояващи.
Той поклати глава.
— Не, не е главата. Просто се чувствам ужасно уморен. Не мога да спя.
Знаех, че не може. Усещах го как се мята до мен, как става посред нощ. И наистина изглеждаше уморен. Остарял някак. Кожата му беше посивяла и под очите си имаше тъмни сенки. Горкият Глен.
— Не е лошо да отидеш на лекар — отговорих, но той отново поклати глава и се обърна към вратата.
— Щом затворя очи и я виждам — прошепна той.
— Кого — попитах, но всъщност знаех отлично отговора: Бела.
Четирийсет и трета глава
Детективът
1 февруари 2010, понеделник
Докато Маршал и екипът му обработваха данните, Спаркс се върна към микробуса. Тайлър бе пътувал редовно до Южния бряг, затова детективът реши да сравни датите и времето на доставка, дадени от графика на фирмата, с твърденията на Глен, пътните данни и камерите. Беше бавно и досадно, но Спаркс имаше достатъчно време. Проблемът беше, че магистралите М25 и М3 минаваха през различни области — Мет, Съри, Хампшър, Съсекс и Кент. Той изпрати официална молба до всяка от областните служби да потърсят номера на микробуса в записите от датата на отвличането на Бела. Бяха го засекли на много мостове и кръстовища в Саутхамптън, но това не разколебаваше с нищо показанията на Тайлър.
Докато преобръщаше отново случая в главата си, Спаркс осъзна, че те… че той винаги бе гледал на отвличането на Бела като на престъпление по случайност. Похитителят вижда детето и го взема. Нищо друго сякаш нямаше смисъл. Нямаше никаква връзка между Даун и Тайлър, а съседите и тя самата бяха категорични, че на улицата не е имало никой и нищо подозрително не се е случило в квартала, преди Бела да изчезне. Нямаше данни за оплаквания или престъпления в района.
Нищо не подсказваше, че престъпникът е имал предварителен план. Даун бе водила и вземала детето от детска градина, но в различни дни, а Бела не бе излизала често да си играе в градината. Ако някой беше планирал да я отвлече, щеше да действа през нощта, когато е знаел къде ще се намира. Никой не би могъл да предвиди, че тя ще играе навън точно по това време. Ако планът му е бил да я вземе от градината, щяло да му се наложи да чака на улицата незнайно колко време, през което все някой щеше да го забележи.
Затова полицаите решиха, че детето е било забелязано случайно и отвлечено в рамките на двайсет и пет минути. В онзи студен ден, три и половина часа по-късно, те отхвърлиха прекалено бързо всяка друга възможност. Ето защо Спаркс реши да разгледа и останалите вероятности от дистанцията на времето.
— Отивам в склада — каза той на Зара — да видя какво правят момчетата.
Дежурен в склада беше Ръсел Лайне, близък приятел още от академията, с когото постъпиха заедно.
— Здрасти, Ръс, какво ще кажеш за едно кафе?
Двамата седнаха в барчето и започнаха да разбъркват кафявата течност пред себе си, без особено желание да я опитат.
— Как я караш, Боб?
— Вече съм добре. Съвсем различно е, когато се върнах към истинската работа. Новите следи ми дават нещо, върху което мога да се концентрирам.
— Хм. Последния път едва не излезе от строя. Внимавай, братле.
— Не бях излязъл от строя. Просто се натрупа умора. Виж, искам да хвърля един поглед върху уликите. Може да съм пропуснал нещо първия път.
— Ти си шефът, ти нареждаш. Всъщност защо си направи труда да дойдеш лично да помолиш? Можеше да изпратиш някой от екипа.
— Те си имат достатъчно работа и може да не стигнат до това със седмици. Ако бутнеш едно рамо, двамата ще прегледаме всичко за два дни.
— Казвай какво искаш.
— Благодаря ти, братле.
Двамата седнаха в кабинета на Спаркс с графика на Глен и провериха внимателно пътуванията му до Саутхамптън и околните градове.
— Огледахме всеки сантиметър около дома на Даун Елиът в деня на престъплението — обясни Спаркс. — Единственото място, където засякохме микробуса му, беше на адреса на доставката в Уинчестър и на кръстовището на М3 и М25. Останах без очи, но не го видях на друго място.
Той си спомняше ясно надеждата, с която пускаше всеки запис от пътния участък, и горчивото разочарование в края, когато видеото свършваше, без да му покаже син микробус.
— Искам да погледна и другите дати — каза той, — предишните пъти, когато Тайлър е имал доставки до Хампшър. Я ми припомни, къде има камери в района на Манър Роуд?
Лайне освети мястото на картата в неоновозелено. Наблизо имаше бензиностанция, в задния ѝ двор бяха монтирали камера за онези, които мислеха да се измъкнат, без да платят. Имаше една камера за нарушителите при светофара на голямото кръстовище и няколко пред магазините, включително и пред павилиона за вестници и списания — евтина версия на истинските камери, колкото да плаши крадците на дребно.
— При задния вход на детската градина на Бела също има камера, но майка ѝ не е водила там в онзи ден. Огледахме всички записи от камерите, но не открихме нищо.
— Добре, хайде да погледнем още веднъж. Трябва да сме пропуснали нещо.
Четири дни по-късно телефонът му звънна и гласът на Лайне веднага му даде сигнал, че приятелят му е открил нещо.
— Пипнах го — каза Лайне, сочейки микробуса, който пресичаше в далечината. Спаркс присви очи, за да види по-добре размазания образ на екрана.
Беше там. Микробусът беше там. Двамата се спогледаха триумфално, после отново върнаха погледи на екрана да се насладят на мига.
— Сигурни ли сме, че е той? — попита Спаркс. — Съвпада с датата и часа на доставката до Фаръм от справката на фирмата му, а криминолозите имат част от табелата, която включва трите букви, дадени ни от съседа на Даун.
Лайне натисна бутона за старт на видеото.
— Гледай сега.
Микробусът спря в полезрението на камерата малко по-далеч от детската градина. Даун и Бела излязоха от сградата през задния изход. Майката се засуети около ципа на якето на детето, а то държеше огромна купчина с хартия. Двете минаха покрай микробуса и завиха на ъгъла.
След няколко секунди микробусът изчезна в същата посока. Спаркс разбра, че именно в този момент Глен Тайлър е взел своето решение, и очите му плувнаха в сълзи. Измърмори под носа си, че отива да вземе бележника си, и се скри в кабинета си за момент. „Толкова сме близо — каза на себе си. — Само да не прецакаме нещо сега. Без бързане, нека направим всичко по най-добрия начин.“
Той погледна към ухиления Тейлър на стената и му върна усмивката.
— Надявам се да не си планирал почивка за уикенда, Глен — каза на глас.
Когато се върна в лабораторията, Лайне пишеше на дъската.
— Записът е направен на двайсет и осми септември, било е четвъртък, четири дни преди изчезването на Бела.
— Той го е планирал, Ръс. Не е било случайно. Наблюдавал я е. Имаме ли други записи на микробуса през онзи ден?
— При бензиностанцията край Хук. Заредил е по пътя за вкъщи. Времето съвпада.
— Хайде да поработим над снимките и да извлечем колкото може повече подробности. После ще почукам на вратата му.
Двамата отново седнаха пред монитора и Лайне започна да върти напред и назад материала, увеличавайки картината.
— Образът е замъглен, но сме сто процента сигурни, че е бял мъж с къса тъмна коса, без очила и перука — каза им компютърният специалист.
Лицето на екрана заплува пред погледа на Спаркс. Бял овал с две черни дупки за очи.