Анабел едва дишаше.
— Ще ми помогнеш ли?
— А на мене кой ще помогне, а? — рече той.
— Нима не искаш повече да си добър?
— Добър, по дяволите! Аз направих снимките, нали? Значи пак аз трябва да сторя нещо, за да пресека тази афера.
Тя се отпусна в креслото и закри очите си с ръка. Дъфи й хвърли един поглед и взе втора чаша от количката с напитките. Наля вътре три пръста скоч, после напълни и своята. Приближи се до нея.
— В състояние ли си да изпиеш това? — попита я.
Анабел пое чашата от него.
— Не изпитвам нужда — отвърна.
— По-добре ще е да си малко на градус — каза Уилям. — Чака те мръсна работа.
Тя го стрелна с очи и той посочи с глава към вратата.
— Предполагам, че ще трябва да се отървем от Кетли.
— Не може ли да го направиш ти? — каза му.
Дъфи тъжно се усмихна.
— Ти също си замесена, сестро — рече той. — Ще ти помогна, но нямам никакво намерение да опера пешкира сам.
Тя изпи уискито на екс и Дъфи й поднесе цигара.
— След няколко часа това пиленце ще се вкорави като дъска. Предполагам, че в такъв вид няма да е много приятен за манипулации. Сега бихме могли да го опаковаме в някоя чанта без излишно суетене.
Анабел потрепери.
— Чудя се къде да го заровим, дявол да го вземе! — Дъфи започна да снове по пода. — Трябва да си остане под земята и да не бъде намерен никога. В момента, в който някой го извади, проклетите фотографии ще бъдат пуснати в „оборот“. Това е единственият начин да провалим играта им.
Погледна към нея.
— Върви да се облечеш — рече й.
Тя се надигна от креслото и се запъти към спалнята.
— Дай ми някой куфар, ако имаш — каза Уилям.
Анабел се спря.
— Тука има един.
Той я последва. Тя посочи огромния стенен шкаф и Дъфи отвори вратата. В ъгъла видя неголям, продълговат черен куфар. Беше покрит с етикети. Сякаш нямаше хотел по света, за чиято рекламна лепенка да не беше се намерило място по неговите черни лъскави стени. Огледа го и рече:
— Доста си обикаляла.
Тя не отговори. Дъфи издърпа куфара и го замъкна във всекидневната.
— Намира ли ти се някакво парче мушама, което да постеля отвътре? — извика той.
— Мушама ли? — показа се червенокосата на вратата.
— Иначе ще се оплеска целият куфар.
Тя отиде до отсрещната стая и изчезна вътре. Чу се шум от ровичкане, след което Анабел се появи с широко покривало за багаж.
— Това ще свърши ли работа?
— Аха! — Той взе гумираната материя от нея.
— Не ми отговаряй с „аха“ — каза Анабел.
Дъфи спря с мушамата в ръка.
— Какво ти става?
— Просташко е.
Той стоеше и я зяпаше.
— Дори и така да е — каза, — моментът е дяволски неподходящ за подобни неуместни забележки.
— Толкова ли си сигурен?
Покривалото се изплъзна от ръката му и падна на пода. Забеляза, че очите й бяха абсолютно празни. Тя тихичко съскаше през зъби. Започна да се бори с колана около талията си и го развърза. Зеленият халат зейна и Дъфи зърна голотата й. Беше се наклонила едва доловимо напред, с ръце опрени отстрани.
— Вземи ме — рече Анабел с наподобяващ въздишка глас. — Вземи ме, вземи ме, вземи ме!
Дъфи я зашлеви през лицето. Видя как пръстите му оставиха следи върху нейната бяла кожа. След това я удари пак. Тя примигна два пъти. Очите й възвърнаха човешкото си изражение отново и тя остана загледана в него с изненадана и уплашена физиономия.
— Облечи се — каза Уилям пресипнало. Беше в състояние да мисли единствено за Кетли.
Анабел му обърна гръб, влезе с отпусната походка в спалнята и затвори вратата.