Той попи лицето си с носната кърпа. Вдигна парчето мушама и отиде в хола. През цялото време не спираше да си повтаря в каква противна история се е забъркал. Това, че трябваше да обработва Кетли в неговото състояние, не беше малко изпитание, но женище, смахнато като Анабел, направо го угнетяваше. Погледна с отвращение към трупа.
— Ако вдървяването ти не беше записано в моята сметка, сега щях здравата да се позабавлявам — процеди злобно.
Дъфи разстла покривалото отстрани на Кетли, след което улови бастуна и го закачи за подмишничната ямка. Не му достигнаха сили, за да си наложи да го докосне с ръце. С известно маневриране успя да го претъркаля върху плата. Сетне коленичи и превърна мъртвеца в спретнат денк.
Междувременно се почувства толкова зле, че се върна в хола и си наля още един скоч. Усети краката си лишени от тежест и през ума му мина, че май порядъчно е подпийнал. Главата му беше бистра и продължи да действа просто защото бе достатъчно дързък.
Ливна една яка доза в чашата на Анабел и се запъти към спалнята. Когато прекрачи в стаята, насмалко не изтърва уискито. Тя беше в леглото, легнала на хълбок. Носеше същото одеяние, с което се беше пръкнала на белия свят, и него наистина си го биваше.
Дъфи остави чашата на масичката до леглото, после заднишком излезе от помещението. В съзнанието му имаше една-единствена водеща мисъл. Трябваше да скрие Кетли, преди мускулите му да бяха станали корави като камък. Знаеше, че ако това се случи, с него щеше да бъде свършено.
Отиде в кухнята и щракна осветлението. Тя беше просторна, стените бяха облицовани с бели плочки до средата, а нагоре боядисани в жълто. Подът беше на големи черно-бели карета. „Превъзходна кухничка!“ — помисли си той. Разтършува се наоколо, докато не намери парче връв, и се върна при Кетли, който удобно си лежеше в своя „повой“. Смъкна се на колене и стегна вързопа с канапа. След това мина през хола, дотътри куфара в антрето и натъпка трупа в него.
Наполовина готов, на Дъфи му се наложи да спре и да поседне. „Колетът“ не оказа никаква съпротива. Кетли беше като желе. Дъфи остана известно време зазяпан в куфара и в издутата мушама, която се подаваше над стените му. После стана и сръчка с бастуна изпъкналите места. Капакът не можеше да се затвори съвсем плътно и затова го натисна с тяло. От това му призля, но някак си успя да щракне ключалките.
Извади носната си кърпа и избърса дланите и лицето си. В това време Анабел се появи от спалнята. Беше облечена в черна пола, бяла копринена блуза и черно три четвърти сако. В ръката си държеше чифт ръкавици в бяло и черно. Движеше се бавно, със съвсем леко залитане. Дъфи разбра, че уискито я беше хванало.
Тя примижа насреща му.
— Опакован е — каза той дрезгаво.
Жената не отвърна, но го изненада колко много омраза имаше в погледа й. Уилям се замисли за момент и се съгласи вътрешно, че имаше основание да бъде кисела.
— Никога не съм се представял добре, когато наблизо се мотае някой труп — подхвърли.
Анабел се направи, че не го чува, и спря при масата, извила глава настрани.
— Сега какво? — го попита.
— Можеш ли да вземеш колата си?
— Гаражът е в сутерена.
Дъфи излезе навън и натисна бутона на асансьора. Той пое нагоре с умерено темпо и Уилям осъзна, че се оглежда за още трупове. Такива нямаше. Дръпна решетката, сетне влезе в апартамента. Тя не направи никакво движение, за да му помогне да завлече куфара в кабината. Беше тежък, но той успя да се справи.
Анабел се качи след него и те застанаха от двете му страни. И двамата гледаха в друга посока. Дъфи натисна бутона за сутерена и клетката започна да пропада. Той броеше етажите, покрай които минаваха. Докато стигнаха до долу, изброи дванадесет. Помисли си, че Кетли е късметлия, щом въобще е останало нещо от него.
Обслужващият гаража дойде на бегом. Беше дребен завързак с остра черна коса. Щом зърна Анабел, той едва не падна. Изглеждаше като възбудено кутре.
— Ще изкарвате ли „автобуса“ тази вечер? — попита, бършейки омаслените си ръце с парцал.
Тя успя да се престори на съвсем весела и да каже любезно „Да, моля!“, но това й струваше много.
Дъфи продължаваше да стои в асансьора и да наблюдава. Джуджето се втурна в тъмнината и двамата чуха как запали някакъв мотор. Рече си, че двигателят не страда от липса на мощност. След минута гаражистът докара един огромен „Кадилак“ с включени габарити. Описа с колата завой и я закова точно пред мястото, където беше застанала Анабел. „Майсторско каране!“ — помисли Дъфи. Така си и беше.