Шулц измъкна „Колта“ на Уилям от кобура и го подаде. Полицаят го разгледа внимателно, очите му се присвиха, а устните изтъняха.
— Ще го проверим — заяви той. — Може да фигурира в картотеката.
Дъфи направи крачка напред и издърпа пистолета от ръката на сержанта.
— Предай на Инглиш, че е у мене — рече с твърд глас. — Това оръжие ми трябва за известно време.
На шията на ченгето се издуха дебели червени вени. Воднистите му сини очи се изцъклиха. Вместо да каже нещо, сержантът си тръгна, като даде знак с глава на другите двама.
След като се махнаха, Шулц се обади разтревожен:
— Тези юнаци като че ли ни мразят…
Уилям намръщен съзерцаваше пода.
— Това не ми харесва — рече той. — Сигурно Инглиш е започнал да губи самообладание.
Отиде в стаята си и набра телефонния му номер. Щом Инглиш вдигна слушалката, Дъфи рече:
— Тук имахме малка престрелка… — Гласът му беше нервен и напрегнат. — Хората на Морган пречукаха Гилрой и се опитаха да премахнат и мен. Успяха да избягат.
— Трябва да бъдете внимателен — отвърна Инглиш.
Дъфи тъжно се усмихна в слушалката.
— Щом вие го казвате… — съгласи се той. — Онова, което искам да знаете, е, че ченгетата ми се струват някак агресивни. Вие ми осигурявате закрила. Неприятно ми е да ви го напомням. Те едвам си сдържаха ръцете да не ме докопат.
— Търсен сте за убийство — любезно възрази Инглиш. — Не бива да очаквате прекалено много.
Уилям се втренчи в отсрещната стена.
— Колко дълго ще продължи протекцията ви, след като Морган изчезне от хоризонта?
— Няма от какво да се боите — незабавно занарежда политикът. — Подготвям документите, за да дам утре ход на делото, което ще ви оневини. Както разбирате, утре ще отпаднат всички обвинения срещу вас.
— Видяхме сметката на Морган — рече Дъфи. Склонен ли сте да прехвърлите двадесет и пет хиляди на моята сметка?
— Естествено — увери го Инглиш. — Ще го направя веднага щом спипат Морган.
— Сбогом — каза Дъфи и затвори. Отиде до прозореца и погледна навън, като дръпна синята щора от стъклото. Успя да види само мъждеещата се улична лампа. Пусна щората и се върна при телефона. Той започна да звъни. Изненадващата му настойчивост го озадачи. Приседна на ръба на кревата и вдигна слушалката.
— Ох, Бил! — разнесе се гласът на Алис.
— Какво има, за Бога? Почти два часът е. Защо ми се обаждаш по това време?
— Сам току-що научи… — беше развълнувана. — Съобщиха, че имало престрелка в клуб „Бронкс“. Толкова се уплаших! Помислих си, че ти се е случило нещо.
— Къде е Сам?
— Повикаха го. Отиде в централата. Ти добре ли си?
— Да, добре съм. Няма причина за безпокойство… — Дъфи направи пауза, сетне добави: — Слушай, скъпа, ти си права. Така нищо няма да постигна. Ще сложа точка. Имам скътани деветнадесет бона. Утре към тях ще се добави още една прилична пачка и тогава край. Инглиш ме държи под крилото си и всичко ще приключи прекрасно.
— Аз… аз се радвам — рече Алис. — Нещата наистина ли са наред, Бил?
Стори му се, че тя заплака.
— Сама ще видиш — отвърна той. — Утре ще празнуваме — ти, Сам и аз. Ще бъде хубаво. И още нещо… Ще намина след обед и двамата с тебе ще отидем на пазар. Ще можеш да си купиш целия свят. Ще се издокараш и ще изненадаш Сам. Какво ще кажеш?
— Няма да имам миг покой, докато не се появиш у дома! — Загрижеността не беше изчезнала от гласа й.
— Лека нощ! — сбогува се Дъфи. — Напразно се тревожиш.
След като затвори, той седна на ръба на леглото и се замисли. Неочаквано по тялото му премина лека тръпка, която го накара припряно да се изправи.
— Дявол да го вземе! — каза. — Краката ми май че са подгизнали…
Седемнадесета глава
Дъфи се събуди стреснат. В отсрещния край на стаята слънцето се прокрадваше отстрани на щорите, хвърляйки оскъдни ивици светлина върху стените. Телефонът звънеше с угнетяваща истеричност.
— Върви по дяволите! — изруга той и се обърна на другата страна. Дръпна одеялото над ушите си, опитвайки се да се скрие от отвратителния шум, но настойчивото звънене продължаваше.
Изви се обратно и стана вдървено от кревата. Сграбчи телефона и изкрещя:
— Какво има, дявол да го вземе?