Като измина, клатушкайки се, разстоянието до „Буика“, Уилям се качи вътре и запали мотора. Усети в устата си вкус на кръв и се закашля. Мъчителна, раздираща кашлица, която накара мозъка му да подскочи в черепната кухина. Почувства как кръвта се стича отстрани по тялото му, по крака му и пълни обувките. Той улови здраво волана, даде газ, включи с удар скоростния лост и изхвърча на улицата. Шулц продължаваше усърдната си канонада срещу ченгето иззад една паркирана кола. Когато Дъфи профуча покрай тях, и двамата стреляха по него. Куршумите покриха стъклото с паяжина от пукнатини, но това беше всичко. В огледалото за обратно виждане зърна как Шулц рязко разпери ръце и падна като отсечено дърво. Времето не му стигна да види нещо повече, понеже се озова на главната улица.
Караше бързо, здраво стиснал волана с две ръце. Беше се навел напред и гърбът му не подпираше облегалката. В главата му кънтяха ковашки чукове, а в гърдите му сякаш някой отделяше плътта от костите. Дъфи впи зъби в долната си устна и продължи да шофира. Водеше го единствено мисълта да се добере до жилището на Сам. То беше наблизо и бе безопасно. Каза си, че ако издържи още мъничко, ще успее. Криволичейки и рязко сменяйки посоката, той разбра, че на първо време се беше отървал от преследване. Полицаят в автомобила надали е смогнал да запомни номера на „Буика“ под обстрела на Шулц. Във всеки случай Уилям се надяваше на това. Приближи се към апартамента на Мак’Гайър откъм гърба на сградата и спря в тясната уличка, която минаваше зад аварийните изходи.
Усещаше тялото си необичайно горещо и омекнало и се запита как ли, по дяволите, ще се замъкне до апартамента. Раната май беше спряла да кърви и той с лека гримаса погледна покрития със засъхнала кръв костюм. Сетне се пресегна и дръпна пардесюто си от задната седалка. От усилието целият плувна в пот и се наложи да замижи, когато сградата като пияна се люшна пред очите му. Остана така няколко секунди, после отново се закашля. Дълбока, разкъсваща кашлица, от която болеше.
Отне му доста време, докато отвори тежката врата. С изненада установи колко е немощен. Стъпи на земята и мигновено падна на колене. Набра се нагоре по вратата, псувайки тихо. От устата му рукна поток от цинизми, стояли дълбоко погребани в подсъзнанието му. Дъфи запази равновесие и облече палтото, скривайки подгизналия от кръв костюм. След това с несигурни къси крачки заобиколи откъм лицевата страна. На три пъти спира, докато стигна до асансьора, но успя. Затвори вратата, натисна бутона и се сгърчи на пода.
Кабината с дрънчене и скърцане се понесе нагоре. Уилям седеше неподвижен на пода и дишаше с накъсани, плитки хрипове. Опитите да си поеме нормално въздух бяха придружени от ужасна болка. Мина цяла вечност, преди асансьорът да спре. Успя да стане на крака, вкопчил пръсти в решетъчната врата. Увисна на нея като човек, който се възправя срещу бурята, без да е сигурен в силите си. Накрая запази равновесие върху възглавничките на палците на краката си и се пусна. Дръпна решетката и със залитане прекрачи в коридора.
Апартаментът на Мак’Гайър беше отсреща. Уилям се затътри до там и почука на вратата. Алис се показа почти моментално. Лицето й просветна, щом видя кой е, но още в същата секунда изражението й стана тревожно.
— Какво е станало, Бил?
Преди да успее да отговори, кашлицата пак го нападна и той се преви, подпирайки се с рамо на вратата.
— О, Боже! — възкликна тя едва чуто, прегърна го с ръка и го вкара вътре. Затръшна вратата с крак и като прикрепяше тялото му, го преведе през хола и влезе с него в спалнята.
— Цветята са красиви — пресипнал отбеляза Дъфи.
Алис го положи на леглото и пъхна възглавница под главата му.
— Какво се е случило? — запита.
— Дай да сръбна нещо, скъпа — промълви той с внезапно пресъхнало гърло.
Тя с несигурни крачки изтича в съседната стая и се върна с бутилка и чаша. Наля му едно голямо уиски и повдигна главата му, докато пиеше. Алкохолът мобилизира волята му и Уилям успя да се усмихне.
— Махни ми дрехите, бебчо — рече й. — Надупчи ме цяла шепа сачми…
Събличането вървеше бавно. Трябваше да му дава непрекъснати почивки, докато най-накрая се добере до ризата. Алис едва не припадна при вида на съсирената кръв.
— Не се бой! — окуражи я Дъфи. Чувстваше се много по-силен. — Не мисля, че е опасно. Само дето доста боли.