Да. Онова по-тъмно място. Каньонът или блокираният пасаж — каквото там беше. И това изглежда правилно. Леко променя посоката. Вече се поти под защитните си дрехи и дишането му се учестява, щом ускорява крачки. Зрението му се замъглява и за миг, някъде между сиянието и сянката, той сякаш вижда…
Спира, за миг се олюлява, после поклаща глава, изсумтява и пак продължава.
Още сто метра — и вече е сигурен. Тези каменисти ридове на североизток, твърдите като диамант снежни поточета между тях… Вече е бил тук.
Спокойствието е почти потискащо. В далечината вижда пяната от издухан сняг, която избликва и се завихря надолу от висок бял връх. Ако спре и се ослуша внимателно, може дори да чуе далечните ветрове.
В средата на облаците, точно под главата му, има дупка. Изглежда така, сякаш гледа надолу към езеро в кратер.
Повече от необичайно. Изкушава се да се върне. Транквилантът вече не действа, стомахът му се бунтува. Като че ли иска да открие, че това не е мястото, което търси. Но знае, че чувствата не са много важни. Продължава и се изправя пред отвора.
Има някакво разместване, някакво стесняване на пътя. Приближава се бавно. Цяла минута гледа прохода, преди да помръдне, за да влезе.
Бута нагоре очилата си, когато навлиза в по-неосветения участък. Протяга облечената си в ръкавица ръка, опира я о изпречилата се пред него стена и натиска. Твърдо. Докосва стената зад себе си. Също.
Още три крачки и пътят застрашително се стеснява. Обръща се и тръгва с рамото напред. Светлината помръква, повърхността под краката му става хлъзгава. Забавя ход. Плъзга ръка по всяка стена, докато бавно напредва. Преминава през мъничко петънце светлина под отворен комин в леда. Над него вятърът извива висока нота, почти я изсвирва.
Проходът започва да се разширява. Когато дясната му ръка се протяга към стена под по-остър ъгъл, той губи равновесие и залита натам. Отдръпва се, за да балансира, но левият му крак се подхлъзва назад и той пада. Опитва се да се изправи, пак се подхлъзва и отново пада.
Запълзява напред с ругатни. Този участък преди не беше хлъзгав… Киска се. Преди? Преди век… За толкова време нещата се променят. Те…
Извън пещерата вятърът започва да вие и той вижда как подът се надига. Поглежда нагоре към склона. Тя е там.
Дълбоко от гърлото му излиза слаб звук, той спира, вдигнал леко дясната си ръка. Тя носи сенките като воали, но те не скриват идентичността й. Той гледа. По-лошо е, отколкото беше очаквал. Попаднала в капана, известно време след това трябва да е била жива…
Той поклаща глава.
Безполезно. Сега трябва да я изсекат от ледовете и да я погребат — да я премахнат.
Той пълзи напред. Леденият склон се изравнява, когато съвсем я доближава. През целия му път напред очите му не се отместват от нея. Сенките се плъзгат по нея. Вече почти я чува.
Мисли за сенките. Тя не би могла да се движи просто така… Спира и изучава лицето й. То не е замръзнало. Набръчкано и хлътнало е, сякаш е подгизнало. Карикатура на лицето, което толкова пъти бе докосвал… Той прави гримаса и отмества очи. Трябва да освободи краката си. Посяга към брадвата си.
Преди да хване дръжката й, вижда движение на ръката, бавно и треперливо. Придружено с дълбока въздишка.
— Не… — прошепва той и се дръпва бързо назад.
— Да — чува се в отговор.
— Гленда!
— Тук съм. — Главата й бавно се обръща. Зачервени, воднисти очи се втренчват в неговите. — Чаках те.
— Това е лудост.
Движението на лицето е отвратително. Трябва му известно време, за да разбере, че това е усмивка.
— Знаех, че един ден ще се върнеш.
— Как? — пита той. — Как така си издържала?
— Тялото е нищо — отвръща тя. — Почти го бях забравила. Живея във вечния лед на този свят. Заровеният ми крак е в контакт с нишките му. То беше живо, но нямаше съзнание, докато не се срещнахме. Сега живея навсякъде.
— Аз съм… щастлив… че си… оживяла…
Тя се смее бавно, сухо.
— Наистина ли, Пол? Как е възможно, след като ме остави да умра?
— Нямах избор, Гленда. Не можех да те спася.
— Можеше. Ти предпочете камъните пред моя живот.
— Не е вярно!
— Дори не се опита. — Ръцете помръдват отново, този път не така отсечено. — Ти дори не се върна да прибереш тялото ми.
— Каква полза щеше да има? Ти беше мъртва — или поне си мислех, че беше.
— Точно така. Ти не знаеше, но във всеки случай избяга. Аз те обичах, Пол. Бих направила всичко за тебе.