— Затова сега ще се възползвам от това, а ако се наложи, ще си понеса последиците по-късно.
— Твоя работа. Исках обаче да си наясно.
— Добре. Вече ме осведоми. Сега се махни от пътя ми.
— Само за момент. Ти си тръгна при доста необикновени обстоятелства последния път, когато беше тук, като наруши договора си.
— Провери си сборника със закони, ако имаш такъв. По кодекс изтече времето, през което мога да бъда преследван за това.
— Има някои неща, за които няма давност.
— Какво искаш да кажеш? Аз представих доклад за онова, което стана тогава.
— Доклад, който не можеше да бъде проверен — това беше добре дошло за теб. Онзи ден ти спореше…
— Ние винаги спорехме. Просто бяхме такива. Ако имаш да кажеш още нещо, казвай.
— Не, нямам какво повече да кажа. Единственото ми намерение е да те предупредя…
— Добре, предупреден съм.
— Да те предупредя за неща, които не са очевидни.
— Не разбирам.
— Не съм сигурен, че сега нещата тук са същите, както когато си тръгна миналата зима.
— Всичко се променя.
— Да. Но не това имам предвид. Напоследък тук се появи нещо особено. Миналото вече не е добър гид за настоящето. Постоянно възникват все повече и повече аномалии. Понякога ми се струва, че светът ме изпитва или си играе с мен.
— Ставаш параноик, Олдън. Стоиш в тази клетка прекалено дълго. Може би е време да приключиш.
— Кучи сине, опитвам се да ти кажа нещо, с което съм се сблъсквал много пъти, и цялата тая гадост започна скоро след като ти си тръгна. Моята човешка част все още има предчувствия и усещам, че тези неща са свързани. Ако знаеш всичко по въпроса и можеш да се справиш, чудесно. Но ако не е така, мисля, че трябва да внимаваш. А още по-добре е да се обърнеш и да си идеш вкъщи.
— Не мога.
— Дори и ако тук има нещо, което ще те улесни — поне за момента?
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Напомням ти старата хипотеза на Гая — Лавлок, двайсети век…
— Интелигентност на планетите. Чувал съм за нея. Но никога не съм я срещал.
— Сигурен ли си? Понякога ми се струва, че се сблъсквам с нея.
— Ами ако има нещо тук и то иска ти… ако то те води за носа?
— Това би било мой проблем, не твой.
— Мога да те защитя от това. Върни се в Плейпойнт.
— Не, благодаря. Ще оцелея.
— Ами Дороти?
— Какво Дороти?
— Сама ли ще я оставиш? Може да има нужда от теб?
— Това си е моя работа.
— На последната ти жена не й провървя кой знае колко.
— По дяволите! Махни се от пътя ми или ще те съборя!
Роботът се отмества от пътя. Олдън наблюдава през сензорите си как Пол се отдалечава.
«Много добре. Знаем къде сме, Пол. А ти не си се променил. Това улеснява нещата.»
Сега Олдън фокусира раздвоеното си внимание. Този път върху Дороти. Облечена в отоплявани дрехи. Върви. Приближава се към сградата, от която бе видяла Пол да излиза с возилото си. Викала го бе и го бе ругала, но вятърът беше отнесъл думите й. И тя също се бе преструвала, че спи. Но се канеше да го последва, след като мине известно време. Олдън вижда как тя се препъва и иска да отиде да й помогне, но няма превозно средство подръка. Насочва към нея едно, за да се избягнат бъдещи произшествия.
— Да го вземат дяволите! — мърмори тя и върви по улицата. Снежни панделки се надигат и се въртят пред нея.
— Къде отиваш, Дороти? — пита Олдън през един близък говорител.
Тя спира и се обръща.
— Кой…?
— Андрю Олдън — отговаря той. — Гледам как напредваш.
— Защо? — пита тя.
— Интересува ме твоята безопасност.
— Бурята, за която спомена преди ли?
— Отчасти.
— Вече съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. Какво имаш предвид с това «отчасти»?
— Движиш се с опасна компания.
— Пол? Как така?
— Веднъж той заведе жена на същото опасно място, към което се е отправил сега. Тя не се върна.
— Той ми го каза. Било е нещастен случай.
— И никакви свидетели.
— За какво намекваш?
— Подозрително е. Това е всичко.
Тя пак продължава към административната сграда. Олдън се прехвърля на друг говорител в самия вход на сградата.
— Не го обвинявам в нищо. Щом си решила да му имаш доверие, чудесно. Но не се доверявай на времето. За теб ще е по-добре да се върнеш в хотела.
— Благодаря, макар да няма защо. — И тя влиза в сградата.
Той я следва, докато тя разглежда там, усеща, че пулсът й се ускорява, когато спира пред студените бункери.
— Това спящите ли са?
— Да. Пол някога заемаше същото положение, както и нещастната жена.