— Рейн! — гласът на Солис се чу ясно отнякъде съвсем наблизо.
— Настасия! — възкликна Ривър, навеждайки се, за да ме види.
И двамата с Рейн замръзнахме. Видях как върху лицето му се изписва един безсмъртен живот, изпълнен с болка, вина, разкаяние и гняв. Предположих, че върху моето е видял съвсем същото.
— И двамата спрете веднага! — каза Солис. — Рейн, стани. — Той постави ръка върху рамото му.
Рейн внимателно се изправи на крака, като пусна ръцете ми в последния възможен момент, и след това бързо отстъпи извън обхвата на ритниците ми.
Ривър ме гледаше. Хрумна ми, че животът й сигурно е бил далеч по-спокоен, преди да нахлуя в него.
Тя коленичи, а аз седнах и започнах да изтръсквам сламата от себе си. Емоциите ми бяха твърде бурни, за да ги осмисля, твърде невероятни, за да се изправя срещу тях. След като я бях избягвала в продължение на четиристотин четирийсет и девет години, истината най-сетне беше избухнала в главата ми.
— Знам коя е тя — заяви Рейн. Гърдите му се повдигаха учестено, но белегът отново бе прикрит.
— Аз знам кой е той — натъртих, докато се изправях на крака.
— Е — Ривър местеше поглед от мен към него и обратно, — значи вече знаете.
Зави ми се свят. Погледнах към спокойното й лице:
— Знаеш ли кой е той? — посочих обвинително Рейн с пръст.
— Да — кимна Ривър. — Също така знаем коя си ти.
Бях неспособна дори да проумея думите й.
— Знаехме, че е просто въпрос на време вие двамата да откриете истината — каза Солис. Изобщо не изглеждаше притеснен.
— Той трябва да си тръгне оттук! — отсякох и миг по-късно осъзнах каква глупост съм казала току-що. Аз бях последната, която беше дошла, и респективно първата, която трябваше да си тръгне.
— Не, няма — каза Ривър, докато чистеше сламките от косата ми.
Болка прониза сърцето ми.
— Хубаво. В такъв случай аз ще си тръгна! Още в този момент. — Вътрешно започнах да плача. Изобщо не исках да си тръгвам. Щях да бъда напълно изгубена, ако напуснех това място.
— Не, няма — повтори Ривър, този път по-нежно, изтупвайки пуловера ми с ръка. — Ще бъдеш напълно изгубена, ако напуснеш това място.
— Лицето ми не е чак толкова изразително — промърморих автоматично.
— И двамата трябва да останете — продължи Ривър. — Няма смисъл да си тръгвате. Трябваше да се изправите срещу проблемите си рано или късно. Останете и се изправете срещу тях сега, с нашата подкрепа.
— Той е убил хиляди хора — почти се задавих, докато го произнасях.
— Не са хиляди! И освен това не съм убивал от стотици години! — отсече Рейн. — Загърбил съм миналото си.
Поклатих глава. Как точно човек „загърбваше“ нещо подобно? Това бе в кръвта му, той беше звяр.
А те целуна, напомни ми гадното ми подсъзнание. И на теб ти хареса.
— Това е било някога. — Ривър вдигна едната си ръка във въздуха. — А това е настоящето. — Тя вдигна другата си ръка далеч от първата. — Той вече не живее в онези времена. Ти не живееш в онези времена. Сега ти си тук. Сега ти си това. — Тя постави нежно длан върху гърдите ми. Усетих топлината на кожата й дори през пуловера си. Посочи към Рейн. — Сега той е това.
— Един задник! — отсякох.
— Възможно е и да е задник — каза Ривър със сериозен тон. — Но не е нашественик от севера. Не е Зимния касапин.
Не знаех какво да отвърна на това. Погледнах към тримата и с изненада осъзнах, че те са ми по-познати, по-важни за мен от когото и да е от другите ми приятели у дома. Не знаех какво да правя със себе си. Поклатих глава отново и внезапно се почувствах ужасно изтощена. Адреналинът се бе оттекъл от вените ми, оставяйки ме празна и трепереща.
— Не мога да се справя с това. Много ми идва. Той трябваше да е мъртъв. Не мога да остана. Отивам си в леглото — казах с равен тон и минах покрай тях на път към вратата на конюшнята. — Никога няма да ти простя — подхвърлих през рамо на Зимния нашественик.
Той не каза нищо; никой от тях не проговори. Замръзналата трева хрущеше под краката ми, докато крачех сама в мрака към къщата. Когато влязох, оставих обувките си до вратата и се качих на горния етаж. Влязох в стаята си и направих заклинанието за заключване два пъти. После си легнах с дрехите. Очите ми бяха сухи.
— Настасия? Време е за ставане.
Примигнах сънено. Някой чукаше на вратата.
— Настасия?
Разпознах гласа на Ашър.