— Да? — простенах. Часовникът показваше 6:15. Навън беше тъмно като в рог.
— Трябва да ставаш. Ако побързаш, ще имаш време да закусиш, след като издоиш кравите и преди да тръгнеш за работа.
Сигурно се шегуваше! Ченето ми увисна. Осъзнах, че той нямаше как да ме види, така че станах, довлякох се до вратата и я отворих. Ашър стоеше отпред, свеж като маргаритка. Оставих ченето си да увисне отново.
Той се разсмя и ме потупа по рамото.
— Чух, че си имала тежка вечер. Е, кравите те чакат. Мисля, че Ан прави кифлички с канела за закуска.
Стоях и го зяпах. Снощи цялата ми вселена се беше сринала. Стотици години на болка и смърт лежаха в краката на Рейн. А той искаше от мен да доя кравите?
Ашър ме чакаше, очите му бяха спокойни. Спомних си какво бях научила за него. Семейството му било от Полша и всички са били там по време на Втората световна война.
— Ако видя Рейн, ще го убия — заявих.
Ашър се почеса по брадата.
— Мисля, че Рейн стана рано. В момента оре полето със зелето.
Примигнах. Моят собствен свят ми се виждаше нереален. Но това беше реалността. Колкото и болезнена, колкото и ужасна да бе, това беше реалността. Обух си обувките.
Учудващо, този ден отидох на работа — голямата рибна фиеста беше свършила. Когато влязох в „При Макинтайър“, всъщност бях доволна, че имам място, където да отида, и работа за вършене. Двамата със стария Мак си изсумтяхме един на друг и работният ни ден започна. Съсредоточих се върху настоящето. Да подреждам рафтовете в дрогерията на Макинтайър не беше точно като да работя във фабрика за амуниции, където трябваше да отскачам на всеки двайсет секунди, за да избягвам огромните бургии. Насилих се да внимавам и да обръщам внимание на това, което правя, да се фокусирам върху всяка отминаваща секунда, докато разопаковам пакети с бинтове и торбички за лед. Сега, когато знаех къде стои всяка стока (да не говорим, че подредбата вече беше логична), подреждането ми отнемаше далеч по-малко време.
Започнах да се оглеждам из магазина, вкопчена с мрачно настървение в настоящето. Сега мястото определено изглеждаше по-добре. Беше по-чисто, по-светло и както вече казах, по-добре подредено. Нека не се лъжем обаче, дрогерията продължаваше да изглежда отвратително. По стените имаше петна и дупки от пирони, лампите бяха същински антики, а линолеумът на пода беше стар и протъркан.
— Какво правиш? — изръмжа старият Мак и аз подскочих. — Не ти плащам, за да се мотаеш наоколо и да си фантазираш.
Беше се изправил на три метра от мен, а рунтавите му вежди се бяха сключили във формата на една особено гневна буква „V“ над враждебните очи.
— Трябва да поръчаш някакви хомеопатични неща — отвърнах дръзко. След снощи старият Мак трябваше да положи значително повече усилия, ако искаше да ме впечатли. — Както и дамски ръкавици без пръсти или нещо подобно. Всъщност може да има едно малко рафтче, заделено за различни видове ръкавици. Освен това в ъгъла имаш място за чували със сол, нали се сещаш, онова нещо, което хората сипват по тротоарите, за да не се пребият.
Той ме гледаше, все едно му говорех на чужд език.
Взех един от хилядите каталози, които пристигаха всяка седмица и го размахах пред него.
— Виж всичките тези стоки! Това са нещата, които хората купуват през този сезон, дори и хората в това забравено от Бога градче. Днес трима човека ме питаха дали имаме хомеопатични лекарства за простуда. Снегът ще падне всеки момент. Клиентите трябва да влязат, за да си купят, примерно, балсам за устни, да видят чувалите със сол и да си помислят: „Супер! Трябва да метна един такъв в колата си“.
Устата му беше леко отворена, все едно нямаше представа как да разговаря с някого, който не се страхуваше от него:
— На теб пък какво ти пука? — изръмжа най-накрая. — Ти си тук само временно! Това не е твоят магазин! Моят прадядо е отворил тази дрогерия! Дядо ми я е управлявал, после баща ми и сега аз! И синът ми… — внезапно върху лицето му се изписа отчаяние, ужас. Сякаш току-що си бе спомнил, че има само дъщеря. Той преглътна и се поправи. — Ако имах син, той щеше да я управлява след мен.
Огънят в него обаче бе угаснал, сега Макинтайър изглеждаше опустошен и състарен.
Най-сетне схванах.
— Ти си имал син?
Старият Мак кимна мрачно.
— И той е починал заедно със съпругата ти?
През лицето му премина сянка и той кимна отново.