Ченето й буквално увисна. Нима това никога не й беше хрумвало? Да не би да мислеше, че трябва да остане тук завинаги?
— Просто да отида… някъде другаде? — Имах чувството, че мога да чуя свистенето на мозъка й, превключил на високи обороти.
— Отиди където и да е другаде.
Лицето й се изопна.
— Как? За това трябват пари.
Замислих се.
— Има два начина. Единият вариант е да се захванеш с каквато работа успееш да си намериш. Работи в „Хоум Депо“. Стани чистачка. Започни работа в погребална агенция. Каквото и да е. После спести достатъчно, за да си купиш еднопосочен автобусен билет до някое място и да имаш пари за храна поне за една седмица. След това се мятай на автобуса. Или пък…
Тя зачака.
— Ти можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш — казах. Така че бъди. Ако мислиш, че ставаш за армията, ще имаш парите и образованието, ще пътуваш често, пък и ще придобиеш някои полезни умения, като например да боравиш с автоматични оръжия.
Тя се разсмя.
— Та аз едва навърших седемнайсет миналия месец.
— Значи имаш една година, в която да работиш и да пестиш пари, или пък можеш да накараш вашите да ти дадат писмено разрешение, за да се запишеш в армията. — Извърнах очи към небето навън. — Имаш варианти, Дрей. Винаги ще имаш варианти. Нещата никога няма да бъдат толкова лоши, че да не можеш да напуснеш града. Помисли за това. Сега трябва да изчезвам. Не мисля, че възглавниците, които съм пъхнала под одеялото си, за да мислят, че спя, ще поддържат заблудата още дълго.
Дрей довърши шейка си. Все още изглеждаше замислена, докато обличах дебелото си яке, което ме караше да изглеждам като човечето на „Мишелин“.
— Да те закарам ли до някъде? — предложих.
— Тц — поклати глава тя. — Ще повървя. Благодаря за шейка.
— Нямаш ядове. Доскоро.
Дрей тръгна надолу по улицата и забелязах, че вече не изглеждаше толкова отчаяна. Тъкмо бях влязла в колата си, когато тя се върна.
— Как си станала толкова умна и оправна? — попита. Тонът й предполагаше, че на мига може да обърне всичко на шега, ако се наложи.
Защото съм правила хиляди пъти по-тъпи грешки от теб, помислих си. Защото съм преживявала много по-големи гадости.
Свих рамене.
— Да кажем, че съм натрупала доста житейски опит.
Тя кимна, след което се обърна и закрачи, прегърбена в якето си.
Дрей започваше да става важна за мен. Мериуедър и дори старият Мак започваха да стават важни за мен след десетилетия, през които не ми бе пукало за нищо и никого. Това беше необичайно.
Беше плашещо.
Знаех прекрасно колко много щеше да ме боли, когато ги изгубех.
Това наистина не ми харесваше.
Двайсет и седма глава
Обратно вкъщи, Ривър, Ашър, Солис и Ан се държаха с мен изключително нормално. Това беше странно. Имах си задължения. Името ми беше на дъската, както обикновено,
Очевидно и четиримата учители знаеха кошмарната ми история, но никой от учениците не се държеше или не ме гледаше по-различно от обикновено.
За първи път видях Рейн на вечеря.
Той влезе през кухненската врата, понесъл тежък супник. Цялото ми внимание се фокусира върху него. Опитах да си го представя с дълга, оплескана с кръв коса и с боядисано лице. Той ме видя и челюстта му се стегна. Представих си го как стои ужасен и неспособен да помръдне, докато чудовищната светкавица е поглъщала семейството и воините му.
И двамата се държахме надуто и съвсем целенасочено не гледахме един към друг. Когато се пресегнах, за да си взема хляб, видях, че очите на Нел са приковани в мен подобно на два сини лазера. Не й обърнах внимание. Рейн беше седнал на такова място, че бе невъзможно да имаме визуален контакт един с друг. Самата аз не казах нито думичка по време на вечерята.
Когато се нахранихме, Ан се изправи.
— Бих искал да поработя с някои от вас над употребата на скъпоценни камъни и кристали. Рейчъл?
— С удоволствие — възкликна Рейчъл.
— Чарлз?
— Страхотно, благодаря — каза Чарлз, докато отнасяше чинията си към кухнята.
— Рейн? — продължи Ан. — И Настасия.
Настана тишина.
Всеки един от нас чакаше другият да откаже. Чакахме. Чаааакааааахме…