Зяпнах.
— Не! Магиката, която почувствах… тя идваше от мен, минаваше през мен. Не съм извличала енергия от външен източник, като например камъка й. Защо бих искала да го сторя? Всичко, което правех, бе да призовавам собствената си сила, за да обвържа камъка си с мен.
Ан кимна.
— Добре. Нел, остави праха тук. — Тя поднесе пред нея малко парче плат и Нел изсипа останките от камъка си върху него. — Сега можеш да си вървиш. Настасия, ще те помоля да останеш още малко.
О, стига де, помислих си. Нел ми се ухили самодоволно, така че само аз да я видя, а аз стиснах устни, вбесена до крайност. Докато бързаше към вратата, забелязах, че лицето й се отразяваше в един старомоден свещник, окачен на стената върху добре излъскано парче метал, което да удвоява светлината. Това парче метал изпълняваше ролята на огледало и аз видях в него, че Ан наблюдава Нел. Значи трябваше да е видяла и самодоволната усмивка. Супер! Винаги съм смятала, че човек трябва да спре и да се наслади на подобни малки моменти, които правят живота толкова по-приятен.
Нел затвори демонстративно вратата след себе си, за да подчертае, че тя си тръгва, докато аз трябва да остана с учителя.
Когато бравата изщрака, аз се обърнах към Ан.
— Не съм й трошила тъпия камък — заявих и кръстосах ръце. Искрено се надявах, че не съм необратимо покварена от мрака, но това, което ме ужасяваше, бе перспективата Ан да ми каже, че не ставам за това място и трябва да си вървя.
Вместо това обаче тя ми каза:
— Възможно ли е Нел да е тази, която е направила черните заклинания в стаята ти?
Бях толкова изненадана, че ми отне минута да осмисля въпроса й.
— Не знам — произнесох бавно и замислено. — Не мислех, че е достатъчно силна, но от друга страна, нямам представа как да преценявам тези неща. Пък и тогава не смятах, че ме мрази толкова много. Сега вече започвам да се чудя.
— Защо те мрази? — Сините очи на Ан бяха изпълнени с доброта и любопитство.
— Всъщност аз… не знам — промърморих неуверено. — Ако има реална причина, трябва да е заради Рейн. Тя е луда по него, а той дори не го забелязва. Ясно е обаче, че двамата с Рейн ще се избягваме взаимно… Имам предвид — той е самият дявол. Така че ако причината е Рейн, тя само си губи времето. Въпреки това не мога да отрека, че й се иска да бъде водачът на агитката, която скандира „Мразим Настасия“.
— Хмм — Ан отметна кичур от хубавата си тъмна коса, паднал пред лицето й, и ме погледна.
— Така или иначе, не съм й трошила камъка — почувствах се длъжна да добавя. — Не съм правила магика по… стария начин.
— Знам, че не си. Тя го стори. Камъкът й отказа да се обвърже с нея.
Примигнах.
— Как… той се е саморазрушил?
— Да. Макар да съм напълно убедена, че това беше нейният камък. Интересно. Какво беше усещането от досега със силата ти?
Не исках да прозвуча самохвално, затова казах:
— Усещането беше… наистина хубаво. Беше силно. И в него нямаше мрак или страх, нищо, от което бих искала да избягам. Чух думите, които пеех, и мисля, че звучаха… могъщо. Красиво. — Толкова по въпроса с въздържането от самохвалство.
— Наистина бяха такива. Бяха невероятно могъщи. И невероятно красиви. Това е твоето наследство. — Тя отново ме погледна, сякаш се опитваше да запомни лицето ми. Започнах да се чувствам неловко и затова мушнах лунния си камък в джоба, след което отидох да си взема якето. Навън нощта беше плътна и успокояваща като черна мантия и можех да видя снежинките, които започваха да се сипят от небето.
— Какво е усещането от досега ти с твоя камък?
Сведох очи, докато се опитвах да се преборя с тъпото двойно закопчаване на якето си. Кой някога би поискал цип, който да се разкопчава отдолу нагоре? Никой! Погледнах в ясните сини очи на Ан и не открих там заядливост или сарказъм.
— Аз… обичам го — изтърсих, леко засрамена от силата на думите си. — Обичам го. Той си е мой. Той е… Той е…
— Той е част от теб — допълни Ан спокойно.
— Да — промълвих и зарязах ципа отворен.
— Това е съвършеният камък за теб — заяви Ан, докато почистваше стаята, след което отиде за собственото си палто. — Ще можеш да твориш доста интересна магика с него. Нетърпелива съм да я видя.
Не знаех какво да кажа.
— Помниш ли къде си научила песента, която запя? — попита тя, докато затваряше вратата зад нас. Двете тръгнахме по алеята рамо до рамо. Беше късно и клепачите ми бяха натежали. Чувствах се изцедена от преживените емоции.