Това не беше замък като Версай или Уиндзор — беше много по-грубо изграден и много по-стар — но въпреки това носеше всички отличителни белези, с които сме свикнали да свързваме един замък. Тесни процепи в стените за стрелците с лък, виещи се каменни стълби и прочее. Слугите ни живееха във вътрешния двор, малките им къщички бяха подредени край стените. Там бяха и оборите за нашите коне, кози, прасета и овце. Имахме си и собствени градини. При нападение хората от селото грабваха най-ценните си притежания и хукваха към бащиния ми хрокур. Високите дървени порти се затваряха след тях, а после всички се подготвяхме за атаката.
Нашествениците никога не бяха преодолявали стените на замъка. Чак до нощта, в която успяха да го направят.
В деня, когато се върнах там, от нападението бяха минали почти девет години. Не знаех какво ще открия. Мислех, че селото може би е построено отново. Че замъкът може би си има нов господар, който е поправил щетите. Това, което открих обаче, бе нищо.
Видях развалините от стените на селото, а след това и руините от стените на замъка. Бащиният ми дом беше построен от огромни камъни, извадени направо от земните недра в местната каменоломна. Докато оглеждах руините обаче, най-големият камък, който видях, може би беше с размерите на кратуна. Сякаш всичките се бяха разпаднали на прах, също като содалита на Нел. Сега вече знаех, че бащата на Рейн се е опитал да използва амулета на майка ми, предмета, който й е помагал да съсредоточи цялата си магика. Той обаче не е имал нейните знания и нейните заклинания и е загинал в стихията от отприщена мощ. Рейн е видял как баща му, братята му и техните воини са се превърнали в пепел пред него. Беше получил белег от изгаряне, също като мен.
Нашествениците винаги разрушаваха градовете — палеха всичко, взимаха със себе си или избиваха добитъка, отвличаха или избиваха местните жители. Винаги обаче оставаха обгорените скелети на колибите, основите, комините. Понякога разрухата не беше пълна и хората имаха възможност да построят отново домовете си, но това не се случваше често. В онези времена имаше вярване, че ордите на нашествениците са следвани от кръвожадни тролове, така че останките от къщите бяха оставяни на чудовищата, а оцелелите изграждаха ново селище някъде наблизо.
Но това… никога не бях виждала нещо подобно. Огромната каменна постройка, с най-малкото четиринайсет стаи, беше превърната в прах. Освен това, за разлика от пътя, водещ насам, нищо не бе пораснало на мястото, където се бе издигал семейният ни хрокур; дори природата не бе посмяла да се върне на това място. Знаех, че след пожар всичко израства отново, понякога дори по-буйно от преди, но земята тук бе останала гола, черна и напукана.
Свалих торбата от рамото си и седнах на земята. Завръщането ми беше напразно. Тук нямаше никой, който да ми разкаже какво се е случило. Тайничко се бях надявала да открия някои от книгите на фадир, може би малко пообгорени, но скрити под отломките. Или пък бижутата на майка ми, нещо, което грабителите са пропуснали. Тук обаче нямаше нищо и никого. Сякаш никога не бе имало. Потърках задната част на врата си. Това беше мястото, където бях прекарала първите десет години от живота си, където бях имала истинско семейство. Ние бяхме богати; татко беше могъщ. Важни хора изминаваха огромни разстояния само за да се срещнат с него. Имахме слуги и учители, книги и музикални инструменти, коне и дори малка каручка, теглена от кози, за моето малко братче.
Сега тук нямаше нищо. Аз нямах нищо. Нямах никого.
През онази нощ бях видяла как главата на баща ми падна в камината и се изтърколи по пода. Бях видяла как майка ми одра един човек жив, а после Зигмундур му отсече главата. Бях оставила моята по-голяма сестра и малкото ми братче и бях изтичала при майка ми, за да се вкопча в полите на роклята й. В съзнанието ми тази сцена бе съставена от отделни, откъслечни образи и разпилени звуци. Отвън в коридора имаше мъже, толкова много мъже. Замъкът гореше, всичко в двора гореше. Конете и овцете пищяха. Децата на слугите ни плачеха. Понякога чувах как тези плачове рязко секваха.