От процепа надникна ужасено женско лице. Жената огледа стаята и притисна длан към устните си, за да не изпищи. Примигнах и я разпознах: това беше Гилдун Харалдщотир, съпругата на бащиния ми коняр. До нея се появи и мъж. Степан, съпругът й. Лицето му се изкриви от ужас и мъка и той постави ръка на рамото й.
Изправих се.
И двамата подскочиха уплашено, когато ме видяха да стоя сред труповете и пламъците. С разтворени в безмълвен писък устни, Гилдун ми махна да отида при нея. Бавно се насочих натам, едва осъзнавайки какво точно правя. Нещо изхрущя под крака ми и аз сведох очи надолу. Видях тежката златна верижка от амулета на майка ми. Самият амулет липсваше, а главата на мама беше отсечена. Направих нова крачка към Гилдун, оставяйки верижката да си лежи на пода.
Конярят и жена му ми махаха да побързам. Никога досега не бях виждала тази тайна врата и нямах представа накъде води. Сега започнах да разбирам защо мама ни бе довела в кабинета. Нещата обаче явно се бяха развили прекалено бързо и тя не бе успяла да ни отведе до тайния тунел за бягство. Или пък вратата към него можеше да се отвори само от другата страна. Не знаех. Никога нямаше да разбера.
Пламъците облизваха краищата на килима под краката ми. След миг нощницата ми щеше да пламне. Още нямах представа, че съм безсмъртна, а и току-що бях видяла как семейството ми бе избито. Знаех, че смъртта от огън би била много неприятна. Направих още една крачка и стъпих върху нещо. Страхувах се, че може да е нечия ръка, не исках да поглеждам надолу. Въпреки това го направих. Сред пламъците лежеше майчиният ми амулет. Или поне половината от него. Другата, върху която се намираше лунният камък, липсваше. Бързо се огледах за нея, но не я видях никъде. Наведох се и вдигнах парчето от амулета, но то изгори ръката ми, така че веднага го пуснах.
— Лиля, побързай! — гласът на Гилдун беше приглушен и уплашен. — Пожарът!
Откъснах подгъва от нощницата си и увих дългата лента плат около ръката си. Вдигнах амулета, след което отново погледнах към Гилдун. След още няколко крачки бях при нея и Степан протегна ръце, хвана ме и ме издърпа в мрачния тунел. Гилдун затвори вратата зад нас и взе факлата си. Степан стисна здраво ръката ми и ме поведе бързо надолу по тунела.
— Почакайте — извиках и освободих ръката си. Увих амулета в парчето плат и го вързах здраво около шията си. После отново хванах ръката на Степан и тримата се затичахме по ниския, тесен и кален тунел, вонящ на влага и пръст.
Чувствах се така, сякаш сме тичали с часове. Препъвах се в корени и камъни и веднъж се наложи Гилдун да ме изправи на крака. Най-накрая стигнахме до огромна скала. Изходът беше естествен тесен процеп в нея, скрит от гъст храсталак. Пробихме си път през листата и клоните и се озовахме на тесен черен път, разположен доста далеч от замъка. Обърнах се и видях, че цялата сграда е обхваната от пламъци.
Нямах представа дали ще тичаме по целия път до Аелфдинг, но след около четвърт миля някакъв фермер, когото не познавах, ни чакаше с каруцата си, пълна със сено. Гилдун и Степан бързо направиха дупка в сеното, след което Степан ме вдигна и ме натика вътре, все едно бях торба. Нахвърляха върху мен още слама, но достатъчно нарядко, за да мога да дишам, макар и с усилие. После фермерът подвикна на магарето си и тежката каруца затрополи по пътя.
На следващия ден фермерът ме отведе при майка Берглинд, а тя ме отведе във фермата на Гунар Одурсон. Така аз станах Сунна Гунарсон. Лиля и нейният живот бяха забравени, те бяха затворена книга, която никога повече не исках да отварям. Живях там шест години, докато не се омъжих. Така и не видях повече Гилдун, Степан или фермера, който ме бе откарал до града. Нямах представа какво се е случило с тях.
С течение на времето свикнах с живота си като фермерска дъщеря и единственият знак, че някога съм била нещо различно, беше кръглият белег отзад на врата ми, там, където амулетът бе прогорил плата и беше белязал кожата ми. Дори не бях забелязала кога е станало това.
Слънцето беше високо в небето и трябваше да побързам, за да се върна в Аелфдинг преди залез. Внезапно кожата отзад на врата ми настръхна и аз бързо се изправих и заслоних очи с ръка, за да огледам далечните гори. Не видях никого и нищо. Чак тогава се усетих, че не съм чула нито една птича песен, не съм зърнала нито едно диво животно да притичва край мен. Наоколо нямаше дори насекоми. Това място не бе просто мъртво, то беше прокълнато.