Видях, че Ривър ме наблюдава, а в ясните й кафяви очи се четеше тревога. Тя повдигна леко вежди и извърна поглед към Нел, която мачкаше залъците хляб в купичката си със супа. После се обърна отново към мен и присви очи, сякаш ми казваше: „Знам, че ти го направи“.
Прехапах долната си устна.
Вечерята вече отиваше към своя край, а аз си бях подготвила единствено заклинанието за питката, така че след като Нел си направи попара, забавлението ми приключи. Обаче изпълнението ми беше велико, не може да се отрече.
После установих, че двамата с Рейн трябва да измием чиниите. Не бяхме зачислявани заедно за никаква работа, откакто бяхме открили истината един за друг, и можех да се закълна, че преди вечерята името ми не беше в списъка. Сега обаче то беше там и когато извърнах очи към Ривър, тя ми отвърна с поглед в стил „не ме занимавай с глупости“. Може би това беше наказанието ми заради номера с питката? Нямаше как да знае със сигурност какво съм направила. Дали?
В кухнята Нел се умилкваше около Рейн, който пълнеше мивката със сапунена вода. Тя се смееше и му мълвеше нещо със сладкото си гласче.
— Нел? — учуди се Ривър.
Нел се обърна с чаровна усмивка на лицето. Когато ме видя, усмивката й понечи да се стопи, но тя бързо разтегли устни отново и махна весело с ръка:
— Не се притеснявай, Настасия. Аз ще те отменя тази вечер.
Понечих да се изнижа от кухнята, но Ривър ме спря.
— Нел, бих искала тази вечер Настасия да измие чиниите с Рейн.
И тримата бяхме изненадани — хората непрекъснато си разменяха задачите. Това беше необичайно. Очевидно ме очакваше някакъв житейски урок, който щях да науча, затворена в една и съща кухня с моя архивраг. Определено не бях готова за нещо подобно.
Въздъхнах и започнах да изсипвам останките от храната в съответните пластмасови кутии. Ривър изчака, докато Нел с нежелание си тръгна, след което се приближи до мен.
— Почувствахме как… някой те търси, Настасия. Обикновено не бихме могли да доловим нещо подобно, но сега сме оградили мястото със заклинания, за да прикрием присъствието ти. Някой се опитва да те открие с помощта на магика.
Сърцето ми се стегна.
— Инси?
— Това би било и моето предположение — кимна Ривър, след което ме потупа по гърба. — Не исках да те тревожа, но реших, че трябва да го знаеш. Всички ние, учителите, ще предприемем каквото е нужно, за да сме сигурни, че тук си на сигурно място. Освен ако не желаеш да поговориш с Иносенсио?
— Не искам. Все още не.
Дали някога изобщо щях да поискам?
— Добре тогава. Всичко ще бъде наред, но все пак мисля, че трябва да знаеш.
Кимнах и Ривър си тръгна.
Нощта отвъд прозорците беше тъмна и студена. Утре бе Коледа и цялата къща беше украсена, но тук, в кухнята, не усещах дори наченки от празнично настроение: заплахата от Инси беше надвиснала над мен, а двамата с Рейн бяхме смъртни врагове. Което в нашия случай си беше доста абсурдна метафора.
— Ривър каза, че трябва да поговорим — промърмори Рейн, докато изсипваше остатъците от чиниите в една кофа, на която прасетата сериозно щяха да се зарадват. — Тя е права. Обикновено е права.
— Е, този път не е. Не искам да говоря с теб. — Изсипах салатата в една кутия и я прибрах в хладилника.
— Никой от двама ни не иска да напуска Ривърс Едж. — Гласът му беше нисък и сдържан. — Но между нас има напрежение. Не искам това да създава проблеми на теб, на мен или на някой друг.
Има напрежение?! Каза го така, все едно бяхме имали кофти среща.
— На някой друг? Като например на Нел?
Той ме стрелна с очи. Бога ми, наистина изглеждаше много добре. Това беше толкова изумително, космически, кармично несправедливо.
— Не знам защо продължаваш да опяваш за това. Между мен и Нел няма нищо.
Изсумтях:
— А Нел знае ли? Щото тя е на път да тръгне да избира халки. — Той ме погледна неразбиращо и аз уточних. — За сватбата ви.
— Не ставай смешна! — Рейн ме погледна ужасено и сърцето ми подскочи. Тъпото ми предателско сърчице.
— Не се дръж като безчувствен идиот, който не забелязва какво се случва около него. Опа, извинявай, за това вече е малко късно — заядох се аз.
Тръгнах към килера, за да взема още кутии, и с изумление установих, че Рейн ме последва. Въпросният килер на практика си беше един тесен гардероб, така че вътре определено нямаше място и за двама ни.