Таксиджията, външният свят — това изглеждаше като последния ми шанс. Последният ми шанс да предприема нещо, да постъпя като човек, на когото му пука, като нормален човек.
— Насти! — Озовах се в масивните обятия на своята леко олюляваща се приятелка Мал. — Страхотна коса имаш! — изкрещя тя с всичка сила в ухото ми. — Ела да танцуваме!
Тя постави ръка на раменете ми и ме поведе през мрачното помещение с нисък таван.
Поколебах се само за секунда.
И просто ей така, аз си позволих да оставя външния свят зад гърба си, позволих си да изчезна сред шумотевицата и дима. Бях ужасена и ако бяхте наясно с обичайните дивотии, в които се забърквах, тези думи може би биха имали по-сериозна тежест за вас. Отделих се от Инси, без да съм сигурна какво точно да мисля за него. Беше направил може би най-лошото нещо, което го бях виждала да прави. По-лошо от онзи инцидент с коня на кмета през четирийсетте. По-лошо от историята с онова бедно момиче, което действително искаше да се омъжи за него през 1970 година. Това беше същинско бедствие. Бях успявала да го оправдая пред себе си в онези случаи, да открия смисъла в действията му. С този ми беше далеч по-трудно.
Инси ми отправи една последна прелестна усмивка, преди да тръгне на лов сред тълпата, чието внимание вече бе успял да привлече. Както на мъжете, така и на жените. Инси беше неустоим, магнит на съблазънта, и повечето хора, както смъртни, така и безсмъртни, бяха безпомощни пред чара му. Чар, прикриващ онази страна от личността му, която, както бях осъзнала внезапно, беше далеч по-мрачна, отколкото предполагах.
Двайсет минути по-късно аз се натисках здраво на някакво лепкаво диванче с приятеля на Мал, Джейс, който беше жизнерадостен, пиян и очарователен. Исках да се изгубя в прегръдките му, да бъда някоя друга, да бъда личността, която Джейс виждаше на повърхността. Той не беше безсмъртен и не знаеше, че аз съм такава, но бе чудесна възможност да се разсея и аз се вкопчих в нея с яростна настойчивост. Хората разговаряха, пушеха и пиеха навсякъде край нас, докато аз прокарвах ръце под ризата му, а той бе обвил крака около мен. Пръстите му се плъзнаха през късата ми черна коса и аз с внезапен ужас усетих неочакван топъл полъх откъм врата си. Вече се отръпвах назад, като междувременно сграбчих бързо шала си, за да го увия отново, когато чух Инси да казва:
— Нас? Какво е това отзад на врата ти?
Погледнах през рамо към него — беше приседнал върху облегалката на диванчето с питие в едната ръка и дълга цигара, проблясваща в другата. Очите му бяха черни дупки, искрящи срещу мен в мрака.
Сърцето блъскаше силно в гърдите ми. Не преигравай, Насти.
— Нищо — свих рамене аз и се отпуснах отново в обятията на Джейс.
— Нас? — гласът на Инси беше тих, но твърд. — Знаеш ли, така като се замисля, не си спомням някога да съм виждал задната част на врата ти.
Насилих се да се засмея и вдигнах очи, въпреки че Джейс се опитваше да ме целува.
— Не ставай глупав, разбира се, че си. А сега чупката. Тук сме малко заети.
— Татуировка ли е?
Увих шала по-плътно около врата си.
— Да. Татуирала съм си надписа „Ако можеш да прочетеш това, значи си прекалено шибано близо“. Сега чупката!
За мое облекчение Инси се разсмя и си тръгна. Когато го зърнах за последно, някакво красиво момиче с прилепнала лъскава рокля се беше обвило около него като змия.
Колкото до мен, аз просто не си позволявах да мисля отново за шофьора на таксито. Когато мисълта или образът се опитваха да изплуват, стисвах здраво очи и си вземах ново питие. На следващата сутрин обаче всичко се върна при мен: лицето на таксиджията, агонията, изписана върху него. Той никога повече нямаше да ходи, никога повече нямаше да шофира, защото Иносенсио беше пречупил гръбнака му и го беше зарязал на една мокра лондонска улица в състояние, което беше по-лошо от смъртта.
А аз не бях направила нищо, нищичко. Просто си бях тръгнала.
Хубавото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт като обикновените пияндета. Лошото на това да си безсмъртен е, че не можеш буквално да се напиеш до смърт, така че се събуждаш на следващата или може би на по-следващата сутрин и изпитваш всичко онова, което би ти било спестено, ако имаше късмета да пукнеш.
Когато най-сетне успях да накарам очите си да се задържат отворени за повече от няколко секунди, установих, че навън е светло. Огледах размиващата се пред очите ми стая и видях прозорец. Светлината, проникваща през него, беше бледа и с розов оттенък, което означаваше, че се зазорява или че пада здрач. Едно от двете. Или пък може би кварталът гореше. Винаги съществува и такава вероятност.