Неговото момиче. Не каза „дъщеря ми“. Леле, какъв изрод.
— Мога да правя това.
— Знаете ли как да работите с касов апарат?
Стрелнах с очи онзи върху тезгяха.
— Ами този е малко по-старичък от онзи, който използвахме в „Таргет“. Може да имам нужда от кратък опреснителен курс.
Господин Макинтайър изглеждаше така, сякаш се опитва да измисли добра причина да не ме наеме, но нуждата му от служител явно взе надмощие.
— Заплащането е минимално.
— Добре.
Солис щеше много да се гордее с мен.
— Защо не сте на училище? На колко сте години?
Ако се наложеше, можех да мина за двайсет и няколко годишна, но знаех, че не е добре да си насилвам късмета.
— На осемнайсет. Завърших гимназия по-рано. Сега ще си направя една година почивка преди колежа.
— Ами хубаво. Нека ви разведа наоколо.
Така започна моята бляскава кариера като продавачка в дрогерията на Макинтайър, в Пущинаквил, Масачузетс.
Четиринайсета глава
Същия ден на вечеря имах възможност да споделя триумфално, че вече си имам истинска работа с мизерно заплащане. Нел се разкикоти, но бързо потисна смеха си, когато Ашър я стрелна с поглед. Ривър ме дари с разбираща усмивка, а Солис изглеждаше доволен. Пръсках се от гордост, задето бях направила нещо, както трябва. Поне веднъж.
— Хей, сладурче, подай ми кльопачка — каза Брин и аз й връчих пълна чиния с риба. Буквално опустошавах храната си в опит да задоволя нарастващия си апетит. Кога точно рибата и оризът бяха придобили толкова прекрасен вкус? Искам да кажа, че в момента не живеех насред период на глад и мизерия, нали така?
В мрака отвъд прозорците проблесна светкавица. Ярката й светлина се разля из трапезарията и се отрази в голямото огледало над камината. Миг по-късно се чу грохотът на гръмотевицата.
— Крайно необичайно е да се разрази гръмотевична буря през ноември — отбеляза Ашър и Ривър кимна.
— Жалко — каза тя. — Тази вечер трябваше да се разхождаме и да гледаме звездите.
Благодарих наум на бурята, задето ми беше спестила разходката и гледането на звездите, и си сипах още горещ чай. Първите студени капки започнаха да блъскат по прозорците и аз се почувствах изненадващо уютно на това място, заобиколена от хора, които не познавах особено добре.
— Тази вечер около единайсет Зерузакур щеше да се вижда много добре — продължи Ривър и ако щете вярвайте, останалите вдигнаха очи и кимнаха заинтересувано.
Ръката, с която държах вилицата, се спря на половината път до устата ми, докато преравях мозъка си за тази дума. Звучеше ми леко познато. Е, какво пък, просто щях да попитам. Както се казва — няма глупави въпроси, само глупави хора.
— Какво е Зеру-закур?
Няколко човека ме изгледаха.
Най-накрая Солис ми отговори:
— Голямото куче.
Хубаво, това поне го бях чувала. Беше съзвездие. Също като Голямата мечка. Какво обаче му беше важното? Не можех да се сетя за нищо.
— Значи това съзвездие е много интересно, така ли? — попитах, докато пусках три бучки захар в чая си.
Този път всичките дванайсет чифта очи се насочиха към мен и аз се почувствах като неуко хлапе, изръсило някоя очарователна тъпотия. Минус момента с очарованието.
— Ще приема това за „да“ — промърморих и отпих внимателно от чая си. Беше врял.
Дори Ривър ме гледаше изненадано. Да изненадаш някого, живял хиляда и триста години, си беше сериозно постижение, така че спрях да пия.
— Какво искаш да кажеш? — смехът на Нел прозвуча неуверено.
— Знам, че това е съзвездие — казах, усещайки как раздразнението започва да се надига в мен. Погледнах към Рейн, който ме наблюдаваше с леко присвити очи, не злобно, а по-скоро замислено.
— Но… това е Голямото куче. Зеру-закур — дори Дайсуке, който винаги беше много учтив и мил, изглеждаше неспособен да повярва, че не схващам за какво става дума.
— Да бе, разбрах. И какво от това? — попитах, докато оставях чашата си с чай. — Просто ми кажете и след това всички заедно ще се посмеем на моята глупост.
Последваха няколко секунди мълчание, след което Ривър се обади със спокоен глас:
— Зеру-закур е древното има на съзвездието, което много хора днес познават като Голямото куче. Главната му звезда е Сириус, Кучешката звезда, и тя е най-ярката в небето.