— Поспи. Утре си на работа.
Начумерих се. Това го бях забравила. Ривър се усмихна, когато видя нацупената ми физиономия, след което си тръгна. Нямаше да опита да ме притисне в ъгъла, за да проговоря, нали? Какво щях да сторя, ако го направеше? Бях изумена, че са съществували осем различни династии, осем исторически линии. Предположих, че това са само основните, тези, които са успели да се докопат до повече мощ. Сигурно имаше хиляди други. Едва осем истински тарак-сина? Какъв ли бе произходът им? Притиснах пръсти към тънкия шал, омотан около шията ми. Какво ли би си помислила Ривър, ако знаеше, че исландският тарак-син бе прогорил кожата отзад на врата ми?
Когато вече не чувах стъпките й, пропълзях под леглото. Вкарах пръстите си в една цепнатина и издърпах счупената дъска. Бръкнах в дупката и плъзнах пръсти по масивното злато, което винаги беше топло, независимо от това къде се намираше. След като се убедих, че си е на мястото, поставих отново дъската и издухах малко прах върху нея, за да прикрия по-добре импровизирания си тайник. После се измъкнах и седнах върху леглото.
Ако този амулет действително беше тарак-синът на моя род, тогава той бе дори по-могъщ и по-ценен, отколкото бях предполагала. Той беше причината цялото ми семейство да бъде избито. Нашествениците бяха дошли именно заради него. Бяха умрели заради него.
Дали някой подозираше, че половината от този тарак-син все още съществува? Дали заради тази половина все още си струваше да се убива?
Петнайсета глава
Нямах представа дали старият Макинтайър беше изненадан да ме види как пристигам навреме на следващата сутрин, но самата аз бях дяволски изненадана. Отне му около двайсет минути да ми обясни как е сортирана стоката, още пет, за да ме светне относно тънкостите при работата с антикварния касов апарат и после още четирийсет и пет, за да насади в мен страх от Господа и да ми обясни, че ще горя в ада, ако открадна нещо. При положение че секцията от магазина, където бяха всички лекарства, беше заключена, той явно се опасяваше, че мога да натъпча тампони, бебешки шампоан или жива стръв в дамската си чанта. Както и да е.
Навих ръкавите на своята секси и провокативна вълнена риза на карета, отворих кашон с боя за коса „Гарние Нутрис“ и започнах да подреждам рафтовете. Съсредоточена изцяло върху тази малоумна дейност, бях неспособна да мисля за каквото и да е било друго. Всъщност бях изцяло отдадена на идеята да не мисля за каквото и да е било друго толкова дълго, колкото успеех. Снощи си бях изпила билковия чай и спах изненадващо добре, без кошмари или спомени. Нямах намерение да се ровя повече в онази история с осемте династии. Искам да кажа, как можех изобщо да приема всичко това? Имаше толкова много неща за миналото и наследството ми, които не знаех и никога не бях искала да знам. Страх ме беше да ги знам. Вземете за пример амулета ми — сега, когато бях наясно какво точно представлява, параноята ми беше изведена до съвсем нови нива. Забавно, а?
След цяла вечност, прекарана в робски труд, внезапно осъзнах смисъла на това начинание. Солис се беше надявал, че отегчението и безсмислеността на това, което правех, ще ми докарат някоя нервна криза, аз ще хукна, пищейки, по улицата и ще изчезна от живота му завинаги. Бях убедена, че планът му е бил точно такъв.
И бога ми, наистина ми оставаше съвсем малко, за да го сторя. Съвсем мъничко. Нещо вътре в мен обаче ми даде сили да продължа и аз се вкопчих в унизителната и плашеща увереност, че животът ми не би бил по-добър дори да бях някъде другаде и да правех нещо различно. Също така, колкото и тъпо да беше заниманието ми — а повярвайте ми, ставаше дума за тъпотия с космически пропорции — това беше най-доброто прикритие, което бе възможно да си създам. Никой, когото познавах, не би могъл да повярва, че някога ще бъда на такова място и ще правя подобни неща. Чувствах се добре скрита, а безименният страх, който бе надвиснал над мен, ме караше да вярвам, че да бъда скрита, е нещо изключително важно. Защо ли? Нямах представа. Аз бях една огромна мистерия дори за самата себе си.
Внезапно осъзнах, че близо до мен има някого. Както ми беше обяснила Мериуедър, в този град не се случваше почти нищо, а конкретно „При Макинтайър“ го караше на животоподдържащи системи и клиентела почти липсваше. Сега обаче осъзнах, че тук има и някого другиго. Почувствах го, почувствах енергията му, въпреки че не бях чула звънчето над вратата.
Събрах няколко празни кашона и се насочих към задната част на магазина, като се оглеждах между рафтовете. Тогава видях готик фенката. Момичето, на което налитах вече два пъти, защото този забравен от бога град беше толкова малък, че нямаше как да не се сблъскваш с едни и същи хора отново и отново.