Тя ме погледна с предизвикателното си изражение, което й беше нещо като запазена марка, и аз се направих, че не я разпознавам. Въпреки това продължих да я наблюдавам в кръглото огледало, окачено в единия край на дрогерията, и я видях как пъхна две шишенца с лак за нокти в джоба си. Въздъхнах и хвърлих кашоните в коша за боклук отзад.
Когато се върнах, тя ме чакаше нетърпеливо на касата. Господин Макинтайър изпълняваше рецептата на някаква възрастна дама, така че се помолих тихичко на Господ да съм запомнила как се работи с тъпия касов апарат, след което се мушнах зад щанда.
Старият Мак ми беше дал няколко съвета относно обслужването на клиентите, но след като въпросният тип беше един от най-неприятните хора, които някога бях срещала, просто не му бях обърнала внимание.
Сега вдигнах нещата, които момичето беше оставило върху щанда, и започнах да удрям по някакви бутони на касовия апарат с надеждата, че правя каквото трябва. Сред покупките нямаше лак за нокти.
Пуснах останалите неща в найлонова торбичка, след което казах:
— Хубаво, дай сега и лака.
— Какво? — Момичето се справяше добре с театъра, като демонстрираше сравнително убедително неразбиране, съчетано с лек намек за враждебност, който би накарал повечето хора да отстъпят.
— Лакът за нокти, който отмъкна — отсякох. — Давай го.
Лицето й придоби буреносно изражение.
— Не съм отмъквала никакъв лак за нокти!
Въздъхнах и поклатих глава.
— Знаеш ли, изобщо не го правиш както трябва. Сви две шишенца с лак за нокти, които така или иначе са на промоция и вървят по две на цената на едно. Междувременно си плащаш чинно за тези сенки за очи „Пикси Луми Лукс“, които струват три пъти повече. Напълно е очевидно, че трябваше да свиеш сенките и да си платиш лака. Другото просто е тъпо.
Готик фенката ме зяпна.
— Ако ще крадеш, кради нещо, което не е на промоция — продължих. Беше приятно разнообразие аз да поучавам някого, вместо някой да поучава мен. — Искам да кажа, че кражбата ти поне трябва да си струва усилията, нали така? Сега ми дай лака за нокти. Ще те накарам да си го платиш просто като житейски урок. Така следващия път ще мислиш какво правиш.
Протегнах ръка и зачаках.
Момичето продължи да ме зяпа още няколко минути, след което се огледа из магазина за стария Мак или охранителни камери. После със смутено изражение бръкна в джоба на дънките си, извади двете шишенца с лак на „Л’Ореал“ и ги постави на щанда.
— А сега какво? Ще извикаш ли полиция? — долната й челюст беше леко издадена напред, а гримираните й в черно очи ме гледаха напрегнато.
— Сега просто ще ти таксувам лака за нокти. Картата ти вече е в мен, така че — хоп! — приключихме с това.
— Но ще ми забраниш повече да стъпвам в магазина, нали? — Тя грабна пликчето си и ме дари с едното от — както предполагах — трите си основни изражения: надменна предизвикателност. Леле, на кого ли ми напомняше това момиче? Нека да помисля.
Изсумтях:
— Няма начин. Ти си най-забавното нещо, което ми се е случвало цяла сутрин.
— Коя си ти? — попита тя. Изглеждаше, все едно не е искала да зададе точно този въпрос.
— Настасия. Приятелите ми ме наричат Насти.
След секунда момичето каза:
— Аз съм Дрей. Съкратено е от Андреа, което е адски тъпо име, така че не го използвам. — Тя се тупна по гърдите. — Приятелите ми ме наричат „Хей, кучко“.
— Приятно ми е да се запознаем, кучко — протегнах ръка аз. Всъщност наистина се радвах да се запознаем. След цялата добрина, която струеше от порите на всички в Ривърс Едж, досегът с малко старомодна бунтарщина ми подейства освежаващо.
След кратко колебание тя стисна ръката ми и я разтърси:
— И на мен ми е кеф да се запознаем, Насти.
— Как мина работният ден? — невинният въпрос на Ривър накара всички от моя край на масата да млъкнат и да вдигнат очи.
Зарових вилица в чинията си с храна и промърморих:
— Предполагам, че ще се върна там и утре.
Нел ме погледна невярващо. Имах чувството, че почти можех да чуя гласа й в главата си: „Ти сериозно ли искаш да ми кажеш, че са ти позволили да се върнеш и утре?!“