Обърнах лявата си ръка с дланта нагоре, а дясната — с дланта надолу. Когато се събрахме, видях, че ръцете на всички пасваха перфектно една с друга — лява с дясна, дясна с лява. Яко.
— Знам, че и преди си била в кръгове — каза ми Ривър, — но те винаги са различни в зависимост от групата. Просто следвай останалите и всичко ще бъде наред.
Кръгът започна да се движи надясно край огъня. Първо се обърнахме с лица към пламъците, после, при следващата си крачка, се извъртяхме с лявата си страна към огъня. След това отново обърнахме лица към огъня и този път се извъртяхме надясно. Продължихме да се движим по този начин — наляво, напред, надясно, напред, наляво, напред, и така нататък. Въпреки че от мен се очакваше да прочиствам съзнанието си и да се подготвям за мига, когато магиката щеше да ме обгърне — алилуя! — нямаше как да не ми хрумнат няколко неща.
Първата мисъл беше, че на света нямаше по-щастлив човек от мен, когато модата на танцовите забави отмина. Аз бях страхотно дърво, лишена чувство за ритъм, с нулева способност да спазвам такта и пълна липса на разбиране относно това къде свършва моето лично пространство и започва това на партньора ми. Всемогъщи Боже, направо не исках да си спомням неизброимия брой унизителни танци, на които съм била подложена, и непохватните ми опити да следвам трилионите малки точни стъпчици. Бях известна като „хубавицата, която танцува като мечка“ в няколко различни държави.
Сега обаче, притисната като плънка от сандвич между Ривър и Солис, не се справях чак толкова зле със спазването на ритъма в кръга. Огънят огряваше лицата на всички и ни караше да изглеждаме като маскирани за Хелоуин. Контрастът между топлината на пламъците и ледения нощен вятър край нас ме караше да се чувствам все едно… все едно съм се разделила на две, едното ми аз беше горещо, а другото — студено. Едното бе светло, другото — тъмно.
Тази мисъл ме стресна и бързо се опитах да я изтласкам от главата си и да се съсредоточа върху това, което се случваше край мен. В момента хората пееха, но аз никога не бях чувала тази песен. Тя нямаше нищо общо с песента на Ким в Бостън, към която можех да се присъединя. Тази беше структурирана по различен начин.
Докато слушах, осъзнах, че всъщност всеки припява нещо различно и уникално, а гласовете и мелодиите се сливаха в едно. Долових отделни думи на няколко различни езика, но чувах и просто звуци, развлечени срички, напомнящи за песните на китовете.
Беше прекрасно, и което бе по-важно, започвах да усещам силата му.
Никой не ми обръщаше внимание — всеки бе изгубен сред своите собствени мисли и блянове, съсредоточен върху собствения си глас и движенията си. Започнах да си припявам съвсем тихичко.
Това припяване ме накара да се почувствам добре, затова извисих глас. В няколкото кръга, където съм била, дори и в този на Ким, песните, които призоваваха силата бяха… ами настоятелни. Груби. Заповедни. Понякога изкусителни.
Докато тази беше като… дар. Нещо, което дарявахме на небесата, на горите, на луната и един на друг. Сега вече можех да се включа в песента, усетих как правилният ритъм се надига в мен. Разтворих уста и оттам се изплъзнаха звуци, които се присъединиха към песента на китовете, гласът ми се сля с гласовете на останалите. Някои от тях звучаха наистина красиво и затрогващо и аз напаснах своя към тях, следвайки ги, без да им се пречкам.
И тогава, няколко минути по-късно, усетих прилива на сила, която ме изпълни като разливащата се из тялото топлина на силно уиски, като помитащ сетивата взрив от щастие, могъщество и възбуда. С радост отдавах всичко, което имах, в името на заклинанието, щастлива да бъда проводник на тази сила. Бях щастлива, без да се интересувам от това какво точно правим в момента, не ми пукаше дали карахме царевицата да расте по-бързо, задържахме снежните облаци по-далеч, или се опитвахме да катурнем правителството. Всичко бе наред, всичко беше възможно и аз никога не се бях чувствала толкова изумително щастли…
Когато си поех отново дъх, видях, че се намирам в малка колиба. Стените бяха почернели от пушека, гредите, които поддържаха покрива, бяха покрити с дърворезба. Навън чух писъци, тропот на конски копита, крещящи мъже. О, Боже, о, Боже, о, Боже, помислих си, изпаднала в паника. Сърцето биеше лудо в гърдите ми, дъхът бе заседнал в гърлото ми. Бях направила всичко, което можех — нямаше начин да се подготвиш за нещо подобно.
С трепереща ръка угасих единствената свещ и пропълзях зад сламеника. Може би щяха да решат, че колибата е празна, и да я подминат.