Вратата се отвори е трясък. Писъците на болка и паника се усилиха. Можех да чуя как конете джвакаха в заскрежената кал отвън. Чух груби гласове. Някакъв мъж нахлу през вратата, застана в центъра на колибата и се огледа. Дългата му пристегната на плитки златиста коса беше опръскана с кръв, още кръв засъхваше по ризницата му от метални брънки. Насочи се към огнището и вдигна висящото над него котле, но котлето беше празно и той го хвърли през стаята с яростен рев. Същото това котле, което самата аз едва можех да повдигна. Халбите ни бяха празни, единственото нещо за ядене бе коричка стар хляб. В гнева си мародерът ритна малката масичка и удари един от столовете в стената, разбивайки го на парчета.
Бяхме чували за тях, разбира се, за нашествениците от Севера — всяко селище си имаше своите страховити истории. Никой обаче не предполагаше, че те ще прекосят степите през зимата, защото това би бил самоубийствен поход. Оказа се, че грешим.
Мъжът понечи да си тръгне, но нещо го накара да се закове на място. Тих шум. Той се завъртя на пета и огледа внимателно мрачната стая. Докато стоях притаена, затаила дъх, ми се стори, че хаосът навън е започнал да намалява.
Той ме откри след секунда, сграбчи ме с една ръка и ме издърпа от скривалището ми. Можеше да ме убие, ако ми отсече главата с мощен замах, но можеше да ми стори и много други неща, заради които щях да моля оглушалия Бог да ме дари със смърт.
Мъжът изрева отново като звяр, след което ме хвърли върху леглото. Беше два пъти по-едър от мен, покрит със смрадта на войната — кръв, пот, страха на другите. Покрих лицето си с ръце, докато той с ръмжене издърпа рязко полата ми, а после и дрипавата ми фуста. Нека просто да се приключва по-бързо, да се приключва по-бързо, повтарях си отново и отново наум.
Той хвана предницата на панталоните си и тогава тихият шум отново привлече вниманието му. Мародерът ме притисна с едната си ръка към сламеника, след което огледа стаята за пореден път. Този път и двамата го чухме — бебешки плач. Сграбчих ръката му, когато той се насочи по посоката на звука, опитвайки отчаяно да си спомня някакви варварски думи, които бях чувала. Той ме изтръска от себе си като есенен лист.
Изрита с покрития си с кал и кръв ботуш коритото, което бях подпряла в ъгъла. И откри сина ми.
Той сведе очи към бебенцето, което едва бе навършило три месеца, и очите му се присвиха. Паднах на колене в краката му, готова да му обещая всичко, да му предложа всичко, когато нов трясък откъм вратата накара и двама ни да извърнем глави.
Някакъв друг варварин, у когото трудно можех да открия каквито и да било човешки черти, изкрещя нещо на нападателя ми, след което кресна повторно, по-настоятелно, когато насилникът се поколеба.
След няколко безкрайни мига, които ми се сториха замръзнали във времето, мъжът с плитките изруга през зъби, блъсна ме на земята и излезе с бързи крачки, разбивайки по пътя си делвата ни с бира.
Пропълзях до сина си и го притиснах към себе си в сгъстяващия се мрак, докато варварите опустошаваха всичко наоколо. Затворих очи и тихичко запях приспивна песен, когато…
— Настасия? Настасия?
Примигнах.
Беше тъмно, а аз лежах на пода в моята… не, всъщност лежах на земята сред сухите есенни листа и гледах към надвесилите се загрижено над мен Ривър, Солис, Ан и някои от останалите. Примигнах отново и преглътнах няколко пъти, докато душех въздуха в опит да доловя кошмарните миризми на битка и смърт, на горящи домове и овъглена плът, на заклан добитък и…
— Настасия? — Ривър изглеждаше много притеснена.
Въздухът си миришеше чудесно. На гора.
Спомних си за кръга, за изпълнилото ме щастие, за нарастващото усещане за мощ… а после нещата бяха отишли по дяволите, а аз бях запратена четири века назад.
— Какво й става? — чух гласа на Нел. Някой й изшътка и тя промърмори: — Покрай нея винаги се разиграва някакъв театър.
— Знаеш ли къде си? — попита Солис.
Кимнах и опитах да се изправя.
— Недей, остани долу — спря ме Ривър. — Притисни колкото се можеш по-голяма част от тялото си към земята.
Поклатих глава.
— Ще повърна — казах дрезгаво. Изправих се на ръце и колене и се насочих със залитане към някакви храсти, неосветени от огъня. Избълвах съдържанието на стомаха си, изненадана, че не драйфам воднистата овесена каша и последните репи за сезона от спомена ми.