— Аха — отвърна Мериуедър с надежда в гласа. — Еха, я виж ти, ама ти си свършила много работа!
Виждах, че се чувства неловко край мен. Предполагам, че бях доста по-различна от обичайните й дружки в училището.
— Така си е. Аз съм работлива пчеличка — ухилих се. Стана ми ясно, че би искала да сменим темата. Огледах добре изчистените рафтове и се опитах да не мисля за това как слизам по стъпалата на някоя опера в Прага, облечена в зашеметяваща рокля. Хората извръщаха глави подире ми, мъжете ме зяпаха, а жените ме мразеха и в червата си. Доброто старо време. Ама наистина старо, преди сто и петдесет години. — Трябва да остана тук до четири — продължих, докато бършех прашните си ръце в дънките си. — Знаеш ли какво си мисля? Риболовният сезон свърши, нали така? Защо не преместим рибарските боклуци в задната част на магазина и не сложим на тяхно място… де да знам, примерно носните кърпички и лекарствата за простуда?
Нейните почти безцветни очи се разшириха и тя възкликна:
— Отдавна искам да направя точно това! Попитах баща ми, но той каза…
— Какво сте се разприказвали вие двечките? — извика господин Макинтайър, докато крачеше към нас. — Не ти плащам, за да стоиш и да дърдориш!
Мериуедър подскочи, но самата аз наскоро бях изживяла отново кошмар, включващ нашественици от Севера, така че един кисел магазинер трудно можеше да ме впечатли.
— Тъкмо казвах, че трябва да преместим риболовните принадлежности отзад и да изложим в предната част на магазина стоки, свързани със зимата — обясних спокойно. — Не искате ли хората да влязат, да видят нещо и да си помислят „Хей, аз имам нужда от това“. После ще решат, че в „При Макинтайър“ се продава точно това, от което имат нужда. Разбирате ли? Няма смисъл, когато клиентите влязат, да се озоват срещу стръв за риба и кремове против изгаряне. Вече сме в проклетия ноември.
Господин Макинтайър ме зяпаше, загубил дар слово, а аз чаках да видя дали онова с пушека, който излизал от ушите, е само метафора, или ще се случи в действителност.
Той се завъртя и огледа магазина си, все едно го виждаше за първи път — избелелите рекламни плакати, ръждивите петна на металния таван, старомодните рафтове и изтъркания линолеум.
— Ти си тук от… колко, два дни? — попита ме той. — И вече се имаш за експерт?
Изсумтях:
— Не съм експерт в това как трябва да се управлява един магазин, но имам, нали разбирате, очи.
Мериуедър беше затаила дъх от началото на разговора и се запитах дали скоро няма да припадне от задушаване.
След още една минута, прекарана в пълна тишина, по време на която двамата със стария Мак бяхме приковали погледи един в друг, той отсече:
— Само гледай да не направиш голяма бъркотия. — Обърна се и тръгна към аптеката, добавяйки през рамо: — И се надявам, че ще почистиш всичко, което докоснеш!
Едва се сдържах да не се разсмея, докато гледах изуменото изражение на Мериуедър, вместо това обаче тръгнах към предната част на магазина.
— Не мога да повярвам, че се съгласи — промълви Мериуедър, след като най-сетне си пое дъх. — Когато аз му предложих същото, той имаше желание да ми откъсне главата.
— Така си е… трудно ще спечели наградата за най-милия човек на света. Ще си направим план и ще действаме бавно с преустройството, за да не му се набива на очи. Аз ще започна утре, а когато дойдеш, ти ще продължиш.
— Звучи ми добре — каза Мериуедър и ме дари с мимолетна, но искрена усмивка.
Съвестно останах до края на смяната си, след което се качих в малката си кола и подкарах към… е, предполагам, че можех да го нарека „вкъщи“.
Осемнайсета глава
Да видим. От едната страна беше предишният ми живот на дизайнерски дрехи, луди купони, пичове, които ми се лепяха непрекъснато, сексапилни, възбуждащи, забавни приятели, пътешествия когато и както ми скимне, забавления, забавления, забавления. От другата беше настоящият ми живот на дънки, вълнени ризи и работни обувки, слугинска работа в малка, забутана дрогерия, ставане по зазоряване, лягане в нещо като девет часа. Нямаше никаква причина настоящият ми живот да бъде по-добър, но той беше.
Тук за първи път от десетилетия, а може би от векове, стомахът ми се чувстваше… прилично. Винаги съм имала едно местенце вътре в мен, което усещах така, сякаш съм глътнала шурикен или фойерверк. Местенце, което беше изострено, болезнено, напрегнато. Понякога, когато се напиех здраво или си махнех главата по някакъв друг начин, това усещане леко намаляваше само за да ми го върне тъпкано на следващия ден. То всъщност не ме притесняваше, приемах го като някаква даденост. Живеех с него. Понякога беше по-зле, друг път по-добре, но обикновено почти не обръщах внимание на този извор на пареща, дразнеща болка дълбоко в мен.