— Какво искаш, Настасия?
— Искам да усетя вибрациите на проклетия метал — отвърнах, докато си мислех: „Не е ли очевидно?!“
Тя поклати глава:
— Какво искаш?
Това подвеждащ въпрос ли беше? Примигнах, мислейки трескаво.
— Искам да… науча тези неща?
— Какво искаш? — Ривър ме бе приковала с непоколебимия си поглед, а аз бегло осъзнавах, че се намирам в стая, пълна със запленени от сценката зрители, никой от които, най-вероятно, не се беше държал по подобен начин.
Може би…
— Искам да… се почувствам по-добре?
— Не. Какво искаш в действителност?
Добре, вече започвах да се вбесявам. Искам да кажа, накъде биеше, дяволите да я вземат? Каква беше цялата тази простотия? Част от рехабилитационната програма?
— Искам да се почувствам по-добре!
— Не. Какво искаш в действителност? — натърти тя.
— Не знам! — изкрещях и се изправих толкова рязко, че прекатурих пейката си.
Ривър не беше ядосана, кафявите й очи бяха спокойни и изпълнени с разбиране, когато ме погледна. Тя кимна, дръпна ръката си от рамото ми, след което се върна на собствената си маса.
Исках да избягам от тази стая, да вляза в голямата къща, да изкача стълбите, да напълня голямата вана, да се потопя вътре и да оставя сълзите да се стичат по бузите ми и да капят във водата.
Ето това исках в действителност.
Това, което направих обаче, беше да изправя пейката си. Лицето ми гореше. Чувствах се като ревла. Седнах си отново на мястото. Реших, че номерът с медта просто няма да стане, затова пробвах с голямо парче сурово сребро, гладко и нерафинирано. С ясното съзнание, че всички ме наблюдават, затворих очи и успокоих дишането си. Очите ми горяха, а носът ми се беше запушил точно както преди плач, но аз удържах сълзите си. Ако след цялата сценка се разревях публично, това вече щеше да ми дойде в повече.
Среброто беше тежко и бързо се стопли в ръката ми. Концентрирах се върху него, доколкото можех (което не е особено много), като междувременно неуспешно се опитвах да прочистя съзнанието си от всички останали мисли. Дали усетих вибрациите? Не, май не. Никога не бях носила сребро — смятах, че изглежда твърде студено на фона на кожата ми. Майка ми също никога не беше носила.
Инси обаче носеше.
Носеше много сребро, през цялото време. Верижки, гривни, обеца, ръкавели, катарами за колани, копчета. Ако нещо можеше да бъде направено от сребро, той го носеше.
Усетих, че Ривър е застанала до мен.
— Среброто е много могъщо в магическо отношение — промълви тя с успокояващия си глас. — Свързано е с луната, с женската енергия и с изцелението. В древни времена хората са носили сребро, за да прогонват злите духове.
— Зли духове? — прошепнах. — Съществуват ли такива неща?
Ривър положи ръце върху раменете ми.
— А ти как мислиш?
С внезапна яснота видях Инси. Стаята край мен избледня и всичко, което усещах, бяха ръцете на Ривър върху раменете ми и топлото тежко парче сребро в ръцете ми. Поех си дъх. Имах усещането, че пред мен се бе разтворил проход между моя свят и неговия. Там, където се намираше Инси, беше нощ. Трябваха ми няколко секунди, за да разпозная апартамента му, защото в него цареше страховита разруха. В стените зееха огромни дупки, а по тапетите имаше изписани със спрей думи. Един полилей бе изтръгнат от мястото му и лежеше на пода, мебелите бяха преобърнати и изпочупени. Какво се бе случило?
Докато наблюдавах, Иносенсио грабна една огромна иранска ваза, която струваше цяло състояние, и я разби в стената.
— Къде е тя? — изрева той сред разхвърчалите се керамични парчета.
Боз и Сисили стояха край вратата с нещастни изражения и внимаваха да не бъдат улучени от нещо.
— Тя е на почивка, Инси — каза Сисили. — Отишла е на шопинг в Париж.
— Тя не е в шибания Париж! — кресна Инси и заби юмрук в стената, близо до главата на Сисили. Тя се опита да не трепне. Видях изписаната със спрей дума до мястото, което Инси беше ударил: кучка.
Той говореше за мен, търсеше ме. Дъхът ми заседна в гърлото. Смътно отбелязах, че ръцете на Ривър продължаваха да ме докосват, докато се взирах с ужас в сцената, разиграваща се пред очите ми.