— Ривър ни каза какво се е случило — започна Солис без никакво предисловие. — Имала си много реално видение по време на часа по работа с метали.
Кимнах. Не за първи път ми се искаше да не съм толкова „специална“.
— Тези хора са твои приятели, така ли? — попита Солис.
— Аха. Бяхме една компания.
— Защо този Иносенсио е толкова разстроен заради твоето отсъствие? — намеси се Ан.
— Нямам представа — отвърнах искрено. — Той беше… двамата с него правехме почти всичко заедно. Но аз смятах, че това… това е нещо нормално, когато става дума за най-добри приятели. Сега като се замисля, предполагам, че той е бил зависим от мен по някаква причина.
По същия начин, по който е зависим от въздуха, помислих си.
— Смяташ ли, че той може да те нарани? Притежава ли силна магика? — Ашър изглеждаше загрижен.
— Някога бих отговорила с „не“ и на двата въпроса — казах замислено. — Дори не бих си помислила, че е способен да ме нарани. Сега обаче… просто не знам. Той е доста… разстроен.
— Силен ли е? — натърти Ривър. Имаше предвид магическите му сили.
— Както вече казах, не мисля, че магиката му е много силна. От друга страна, точно преди да си тръгна, той използва заклинание, с което… счупи гръбнака на един човек. Осакати го. Единствено с помощта на магика. Нямах представа, че може да прави подобни неща.
— Какво искаше да каже другият мъж с това, че на Иносенсио му липса силата ти? — Погледът на Ривър беше сериозен и добронамерен.
— Името му е Боз. Нямам представа. Никога не съм правила по-сериозни заклинания. Сами видяхте как ми действа магиката. Принципно гледам да избягвам тези неща. Изобщо не знаех, че притежавам някакви способности. Така че не знам какво е имал предвид Боз.
Ривър кимна и ме потупа по гърба. Тих шум ме накара да вдигна очи и видях, че вратата към кухнята се помръдна леко. Днес Нел и Чарлз трябваше да измият чиниите. Да не би Нел да подслушваше?
— Нека те изпратя до стаята ти — каза Ривър и се изправи. — Ще ти направя чай.
Изкачихме се заедно по стълбите. По стъпалата, които вече ми бяха добре познати. Поехме по коридора на къщата, която бях започнала да възприемам като свой дом.
— Какво има в този чай? — попитах. — Нещо, което да ми помогне да заспя или да не сънувам?
Ривър се усмихна.
— Нищо особено магическо. Като се изключи магиката, която се съдържа в самите билки. Правя го основно от коча трева. Има отпускащ ефект върху хората. Коча трева, лайка и валериан. Никакви заклинания, никакви лекарства.
Вратата на една от стаите беше отворена. Вратата на Рейн. Той подаде глава, видя двете ни с Ривър и кимна сковано. Чухме го как затвори вратата си, след което и аз затворих моята.
Ривър ми направи чай и остана с мен няколко минути. Предполагам, за да се увери (и да увери мен), че съм добре. Докато си тръгваше, ми каза:
— Запомни… утре е нов ден.
Беше странна, банална фраза, но аз бях твърде уморена, за да се запитам какво, по дяволите, искаше да каже с това. После сънят отнесе мислите ми подобно на приливна вълна.
Деветнайсета глава
На следващата сутрин продължавах да се чувствам неспокойна, а нервите ми бяха опънати. Психическото ми състояние беше разклатено допълнително от факта, че мрачният викинг трябваше да ме закара на работа. Исках да откажа и просто да взема собствената си кола, но нещо в погледа на Ривър ме накара да си затворя устата и да се кача безропотно в камиона. Седнах в края на седалката, максимално далеч от Рейн, и се вкопчих в дръжката на вратата.
Докато се отдалечавахме, видях, че Нел ни гледа от прозореца на гостната, и простенах наум. Супер. Тя вече беше напълно убедена, че се опитвам да заема мястото й до Рейн, и бе на път да предприеме нещо. Все едно параноите не ми стигаха, ами трябваше да мисля и за нея.
А знаете ли кое беше най-тъжното? Въпреки всичко — спомена ми, ненавистта на Рейн към мен, нашата очевидна несъвместимост и все по-ясно оформящата се заплаха от страна на Нел — аз все още го намирах за неустоимо секси и всъщност оценявах чувството му за отговорност. Искам да кажа, че точно в момента не вярвах на никого освен на Ривър и останалите учители, но нямаше как да не призная, че надали който и да е би поверил на Боз или Инси своя трактор, своя камион или пък… своя ученик. А аз съм човек, който никога не е възприемал чувството за отговорност като нещо позитивно. На самата мен по никой начин не можеше да се разчита. Инси, поне преди да се побърка, беше забавен и възбуждащ, но отговорен? В никакъв случай. Ако някой от приятелите ми кажеше, че ще ме вземе в четири, това означаваше, че може да го направи, а може и да не го направи. А аз може би щях да се появя за срещата, а може би нямаше. Всички ние просто се носехме по течението. Ако обаче Рейн кажеше, че ще ме вземе в четири, бога ми, той щеше да потропва нервно с крак на тротоара отвън в четири-нула-нула. Странно, но напоследък намирах това за очарователно, а не за досадно. Също така намирах за привлекателен факта, че не крещеше и не пишеше „кучка“ по стените. Личният ми свят беше с краката нагоре и бях емоционално нестабилна, така че не ми дремеше дали е грабител от Севера или дарител от Юга! Той каза, че е само на 267 години! Какъвто и да е!