Рейн ме погледна, но аз не му обясних какво ми се върти в главата.
Бях неспокойна край него, въпреки че продължавах да убеждавам сама себе си, че няма начин той да е мъжът от спомена ми. Беше прекалено млад. Мразех факта, че прецаканото ми подсъзнание бе решило да постави именно човека, който ме привличаше толкова много, насред един от най-лошите ми спомени, но в крайна сметка бях тук, за да се пречистя от всички тези гадости, нали така? Може би от самото начало ми се струваше толкова познат просто защото ми напомняше чисто физически за някакъв конкретен мъжки архетип, което не го поставяше задължително в ролята на кръвожаден мародер, изгарящ села.
Както се оказа малко по-късно, всъщност наистина бях в отбора на готвачите, но поне не и в този, който трябваше да мие чиниите след вечеря, а това си беше по-гадната работа. Измих малка планина от пащърнак, нарязах към десет фунта круши за сладкиш и като цяло се държах като малко кухненско духче, което хвърчеше нагоре-надолу, докато светът навън ставаше все по-тъмен и студен.
След вечеря Ривър ми протегна ръка.
— Ела с мен.
Мили Боже, нека не ме карат пак да се занимавам с магика. Поне за известно време. Всеки път, когато имах някакъв по-близък досег с магическите сили, в главата ми избухваше някаква психологическа граната. Вече не издържах. Ривър посочи към палтото ми и аз го облякох, мислейки си: „О, не, нека не съзерцаваме звездите! Не и тази вечер“. Всъщност бях доста запозната със звездите — това бяха единствените ми учебни часове, в които действително се справях добре. Бях кръстосвала с кораби различните океани повече пъти, отколкото можех да си спомня, още във времената, когато прекосяването на океан можеше да отнеме седмици или дори месеци. Повярвайте ми, когато нямаш какво друго да правиш, освен да зяпаш шибаните звезди, зяпаш шибаните звезди. Просто никой не ме беше открехнал за значимостта на Голямото куче, това е.
Тя ме поведе през задната врата към хамбара училище. Влязохме вътре и продължихме по централния коридор към някакво малко, тясно стълбище в края му, което така и не бях забелязала досега. То водеше към нова серия от стаи, много по-малки от тези на долния етаж.
— Някога това е бил сеновал — обясни ми Ривър. — Все още се усеща миризмата на слама, особено през лятото.
Промърморих нещо нечленоразделно, докато се чудех какво следва.
Ривър отвори вратата към много малка стаичка с големина от около един квадратен метър. Прозорецът върху скосения покрив беше на нивото на гърдите ми, а най-високата точка в стаята беше на около два метра от пода.
— Използваме тези стаи за по-малки кръгове или за лична работа — каза тя, докато палеше газена лампа и нагласяше фитила. — Най-малкото, тук е по-топло. — Дари ме с една от своите характерни усмивки, след което се зае да рови в грубовато скован шкаф. След малко ми подаде парче обикновен тебешир. — Вземи. Нарисувай кръг на пода, достатъчно голям за двете ни.
Погледнах я.
— Виж, аз още не съм се възстановила напълно от сребърното бедствие или от прелестното повръщане след последния кръг. Какво ще правим тук?
— Това няма да е такъв кръг. Не мисля, че ще ти прилошее. Освен това мога да вплета няколко думи в заклинанието, за да се почувстваш по-добре, ако искаш. Хайде, давай — нарисувай голям кръг, толкова равен, колкото можеш.
Имах лошо предчувствие, но какво пък — майната му. Кажете после, че не съм доверчива и послушна!
Приведох се и бавно и внимателно нарисувах тебеширен кръг върху дъските на пода. Крайният резултат беше малко разкривен, но какво толкова.
— Не го затваряй — напомни ми Ривър и аз оставих „вратичка“ от около половин метър. Тя дойде зад мен и наръси сол директно от кутията, оформяйки с нея нов кръг около моя. — Солта пречиства и дарява със защита.
— Това го знаех! — заявих.
Ривър ми се ухили и ме подкани да вляза в кръга.