В главата ми се задействаха предупредителни сирени. Няколкото пъти, когато бях правила нещо подобно, се чувствах по този начин точно преди неизбежния сблъсък с непрогледната безнадеждност, с гибелта на щастието. Все едно хиляди черни насекоми се издигаха на рояци от канавките, докато напълно засенчат слънцето. Тогава идваха болката, гаденето, отчаянието.
Ривър отново пееше. Сега очите й бяха затворени и тя изписваше нови символи върху челото, върху очите и бузите ми. Плъзна ръце надолу по раменете ми и ме докосна по коленете. Напрежението постепенно ме напусна. Бях обгърната от болката, но все още не я усещах. Бях семенце, което покълва в почвата и се протяга към топлината. Бях обаче също така и топлината, бях светлината. Беше… божествено.
Отдадох се на тази наслада чак докато не усетих как магиката нежно се отдръпва. Ако можех да протегна ръце и да я хвана, бих се вкопчила в нея отчаяно. Но тя просто си отиде, като отлив, който се връща в безбрежния океан.
Отворих очи. Бавно и сънливо Ривър също отвори своите. Тя ме погледа и с изненада видях в погледа й учудване и може би страх. После на лицето й бавно изгря усмивка.
— Как се чувстваш? — попита ме тя.
Направих бърза проверка на системите си.
— Ами прилично — отвърнах с изненада. — Уморена. Отпочинала. Тъжна, че всичко приключи.
— Това е най-хубавата част — каза тя, докато се протягаше, поемайки си дълбоко дъх. — Че не е приключило. То винаги е тук. То е вътре в теб, а ти просто го пусна на свобода. Тахти го правят по този начин, нали помниш? Много по-трудно е да освободиш собствената си сила, нужен е контрол и сериозно обучение. Много, много сериозно обучение. Без заклинанието, с което да обуздаеш и контролираш енергията си, ще ти прилошее и ще се озовеш паднала на колене, за да повръщаш. Но не е нужно да бъде така и сега вече го знаеш.
Не знаех какво да мисля. Бях обзета от въодушевление. Може би не бях направила поредната си абсурдна грешка, може би всичко това си струваше, може би наистина можех да се науча…
Миг по-късно обаче въодушевлението ми беше смазано от обичайния ми отказ да повярвам, че нещо толкова хубаво би могло да се случи на мен.
Ривър въздъхна:
— Ще те накарам да повярваш — каза тя и се изправи на крака.
— Лицето ми не е чак толкова изразително — казах аз, изправяйки се на свой ред. Чувствах се, все едно досега съм правила упражнения по йога след изтощителен маратон.
— Всъщност е — увери ме тя, след което отвори кръговете.
Помогнах й да събере камъните, а после се огледах, за да се уверя, че не забравяме нищо. Внезапно видях пред себе си лице, ужасено лице, изпищях и изпуснах камъните.
Ривър на мига се озова до мен и хвана ръката ми.
— Какво има?
Неспособна да кажа каквото и да било, аз посочих към странното лице, към видението, отразено сред чернотата на прозореца. Отворих уста, но от нея не излезе никакъв звук. Инстинктивно приклекнах, за да се скрия.
Ривър незабавно коленичи до мен и обви раменете ми с ръка. На лицето й едновременно се изписаха загриженост и странна развеселеност.
— На прозореца има някого — просъсках. — Някакъв призрак.
Тя кимна сериозно и отметна кичур коса от лицето ми.
— Да, точно така, някакъв призрак.
Зяпнах я.
В шкафа имаше още едно малко огледалце и Ривър го взе, след което внимателно го вдигна пред лицето ми.
Призракът. Призракът бях аз.
Опитах се да преглътна. Отпуснах се назад и тупнах по задник на дървения под, неспособна да откъсна очи от огледалото. Ривър отново отметна косата от челото ми. Косата ми, която сега беше бяло руса, изгубила всички остатъци от черната боя. Косата, която вече беше достатъчно дълга, за да я прибирам зад ушите си, и която не стърчеше на всички страни, защото вече не използвах гелове и други мазила, за да си правя модерни прически.
Очите ми бяха тъмни, с цвета на северното небе през зимата. Страните ми бяха румени. Нямах черна очна линия или ярко червило, което да променя до неузнаваемост вида ми.
Изглеждах като тийнейджърка. Здрава, нормална тийнейджърка.
— Ама аз не изглеждам така — прошепнах. — Аз никога не съм изглеждала така.
— О, да, изглеждала си — каза Ривър тихо. Коленете ни се докосваха, ръката й все още беше на рамото ми.
Преглътнах отново. Имах усещането, че в гърлото ми бе заседнал един от камъните, които бях изпуснала преди малко.