— Така е — каза той. — Време е да я намерим.
Изправих се в леглото си, борейки се за въздух, и натиснах ключа на лампата. Бях сама в стаята си. Все още се намирах в Уест Лоуинг. Случилото се току-що беше просто ново видение, от което разбрах, че някогашните ми приятели все още не знаеха къде съм. Въпреки това бях разпознала хълмовете и онзи път с много завои.
Боз, Инси и момичетата бяха в Калифорния. Те бяха дошли в Америка.
Двайсет и четвърта глава
Можех да усетя трудно прикриваното нетърпение на Солис.
Което, разбира се, само правеше нещата по-лоши. Опитах отново. Изпуснах въздуха от гърдите си, опитах да прогоня мислите си и да прочистя съзнанието си. Да постигна съвършена неподвижност. Нещо, което ми бе толкова неприсъщо, предвид начина ми на живот, колкото да разперя криле и да литна. Когато реших, че съм готова, погледнах отново в голямата купа с вода. Вдишване, издишване.
— Какво е водата? — попита той. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах.
Спомних си думите му и промърморих:
— Водата е живот и смърт, светлина и мрак, твърдост и мекота. Водата е минало, настояще и бъдеще. Тя е течна, твърда и газообразна. Тя е нежна като дъжд и ужасяваща в разрушителната си мощ. Тя е всезнаеща и разкрива дори най-добре пазените тайни. — Вдишвах и издишвах, опитвайки да се движа възможно най-малко. — Водата ми разкрива истините за самата мен.
Зачаках. Това беше третият ми опит. Гадаенето с помощта на вода по идея трябваше да бъде по-лесно от другите методи за гадаене, но въпреки това изискваше известни умения. От мен се очакваше да ги овладея. Само дето продължавах да се дъня.
Зачаках, загледана в неподвижната повърхност. За момента всичко, което бях видяла, се ограничаваше до следното: вода. Мокра купа. Бях застанала на колене, а краката ми бяха студени и изтръпнали. Бях гладна. Осъзнах, че мозъкът ми изобщо не е прочистен от мисли, а на всичкото отгоре не бях и неподвижна. Да не говорим, че имаше толкова много неща, които не исках да видя. Солис щеше да ме убие.
Внезапно примигнах. В купата започнаха да се оформят блещукащи образи, наподобяващи отражения в огледало.
— Виждам нещо във водата — прошепнах, без да движа устни.
Солис не каза нищо, така че продължих да гледам, съсредоточена върху заклинанието. Образът започна да се избистря: това бях аз, изглеждах щастлива и държах в ръце бебе, което не познавах. Изглеждах неестествено нормална, като обикновен човек. Картината се замъгли и избледня, после бе заменена от нова: горящ замък. За части от секундата зърнах труп. Някакво момиче лежеше върху каменния под, разтворило широко невиждащите си тъмни очи. Русите му коси бяха мокри от кръвта, която бавно се разпростираше в локва край тялото. Можех ясно да видя разстоянието между главата и шията му.
„Не! Не!“, изпищях в ума си. Времето се завихри край мен и изведнъж се озовах отново насред онази нощ. Нощта на ужаса, когато мама ни беше събудила и ни бе отвела в кабинета на татко. Слушахме гръмовния тътен на тарана, блъскащ по портите. Надушвахме пушека от двора на замъка, където домовете на слугите ни и оборите бяха обхванати от пламъци. Чувахме отчаяното цвилене на конете и крясъците на мъжете.
Майка ми държеше амулета си и пееше. Никога не бях чувала тази песен, но обожавах мелодичния й глас. Тя пееше в деня на пролетното равноденствие, за да приветства завръщащото се плодородие на майката земя. Пееше в дните на слънцестоенето, възхвалявайки баланса в годишното колело на живота. Пееше на селяните, когато бяха ранени или преживяваха тежко раждане. Тази песен обаче беше различна, в нея се долавяше мрак, някакъв пулсиращ дисхармоничен тон, който постепенно започваше да доминира в мелодията.
Чернотата ни обгръщаше. Петимата стояхме там и я наблюдавахме с разширени очи. Зигмундур и Тинна имаха сериозни изражения, но не изглеждаха шокирани. Ченетата на нас тримата, по-малките, обаче бяха увиснали.
Портите на замъка се разбиха с трясък под нас. Парливият дим се процеждаше през тесните прозорци и изгаряше носовете ни. Сега гласът на майка ми беше обсебващ и ужасяващ, гръмък, мрачен и могъщ. Светлината в стаята сякаш бе започнала да избледнява и не можехме да видим нищо освен лицето на майка ми, странно бледо и плашещо, непознато.
Нашествениците започнаха да блъскат по вратата на кабинета. Тя бе дебела пет сантиметра, с желязна ключалка. Гредата, с която бе залостена, беше дебела още пет сантиметра.