Майка ми замлъкна за миг и погледна към най-големия ми брат:
— Помниш ли, Зигмундур? — произнесе тя с глас, който изобщо не приличаше на нейния. Бях изплашена, стисках ръката на Ейдис и плачех, а Хаакон се бе вкопчил в мен и полагаше усилия да не заплаче, защото вече беше голям, седемгодишен мъж. — Помниш какво ти казах, нали?
Брат ми кимна мрачно, стиснал меча си с две ръце.
— Ще го сторя, модир — каза той.
Стаята се разтресе при поредния удар на тарана по вратата. Крехките стъклени сфери паднаха от каменната полица над камината. Единствената факла в стаята примигваше, а пламъкът й танцуваше лудешки.
Тогава едновременно се случиха две неща.
Видях цялата сцена от височината си на десетгодишно хлапе. Усетих как платът от нощничката на Ейдис, в която се бях вкопчила, се разкъсва в истеричната ми хватка. Аз бях дъщерята на Улфур, на вълка, и трябваше да бъда силна и смела. Мечът обаче бе паднал от вцепенената ми ръка и единственото, на което бях способна, беше да наблюдавам майка си.
Пламъците в камината затанцуваха диво и по килимчето пред нея се разпиляха искри, когато нещо с големината на зелка падна през комина в огъня и се изтърколи към средата на стаята.
Това беше окървавената отрязана глава на баща ми с полуотворени очи и уста.
Високият остър звук, изпълнил ушите ми, беше собственият ми писък.
В същия миг вратата най-сетне поддаде и из стаята се разлетяха парчета дърво и метал. Вътре нахлуха двама мъже, високи и широкоплещести, облечени в плетени метални ризници. Лицата им бяха боядисани в бяло, черно и синьо. Единият от тях нададе гърлен рев и вдигна брадвата си. Майка ми изкрещя някакви груби думи, думи, които ме накараха да се присвия и предизвикаха болка в ушите ми, думи на мрак, сила и гняв. Тя разтвори длани и ги насочи към мъжа и в същия момент наоколо се разхвърчаха метални брънки и пръски кръв.
Другият мъж се закова на място и извърна очи към спътника си, който бе свел невярващ поглед към тялото си, превърнало се в кървава каша. Майка ми го беше одрала жив с магиката си и той стоеше пред нас, останал без кожа, коса и дрехи. Единственото човешко в него бяха кръглите му очи, гледащи от кухините на покрития му с пулсиращи кървави мускули череп. Нашественикът падна напред, по лице, а брат ми Зигмундур изрева боен вик и се хвърли напред, размахал меча си. Той отсече главата му с един-единствен удар и после я изрита в другия край на стаята.
Бях на път да припадна. Отскубнах се от ръцете на Ейдис и Хаакон и изтичах при майка си, вкопчвайки се в полите й. Чувах нейде отдолу, от централната зала, как останалите нашественици крещят, чупят разни неща и палят дома ни.
Другият мъж изкрещя, вперил див поглед в майка ми, и вдигна тежкия си меч.
Отскочих задъхано назад, преглъщайки конвулсивно, а единият ми крак ритна купата за гадаене. Отново бях в Ривърс Едж, а сивкавата зимна светлина се процеждаше през прозореца. Огледах се панически наоколо и видях лицето на Солис, класната стая, оголените клони на дърветата отвъд стъклото. Стомахът ми се бунтуваше, а аз се борех със световъртежа, който вещаеше скорошен припадък. Разлятата вода беше намокрила крачола на дънките ми. Притиснах длан към очите си в опит да изтрия това, което току-що бях видяла.
— Настасия, какво стана? — извика Солис.
Застанала на ръце и колене, аз повърнах право върху купата за гадаене. Чувах се как вия сякаш някъде много отдалеч. Солис постави хладната си ръка върху челото ми, но аз я отблъснах и се изправих несигурно. Виеше ми се свят, гадеше ми се и бях скована от ужас, така че ми беше трудно да вървя по права линия, но въпреки това успях да стигна до вратата, отворих я и се затичах, доколкото можех, надолу по коридора. Изскочих насред студения следобеден въздух, неспособна да си спомня къде беше якето ми и осъзнавайки едва-едва къде се намирам в момента самата аз.
В другия край на полето се издигаше висок, дебел жив плет, отвъд който се намираше кошарата. Изтичах до него и минах от другата му страна, за да се скрия от погледите на всички. Бях останала без дъх, но все още ми беше адски студено, а сърцето блъскаше в ушите ми като барабан. Краката ми най-сетне поддадоха и аз се стоварих на колене върху студената земя. Треперех. Никога вече нямаше да почувствам топлина. Стиснах очи в отчаян опит да прогоня картините от онази нощ, както бях правила толкова много пъти досега. Те бяха жигосани в спомените ми, не просто образи, а пълнокръвни кошмарни видения, атакуващи всичките ми сетива. Острият пукот на огъня, медната миризма на кръв, ужасната воня на горящите черги, крясъците на нашествениците, писъците на слугите. Безжизнените очи на баща ми. Оголените мускули на един одран мъж.