— Не, никога.
— Как е синът ви? — попита Синклер.
— Добре, благодаря. Малко е… бавен. В момента е като седемгодишно дете. Но е кротък, не буйства. Трябва да сме доволни. Арнолд обаче се самообвинява. Затова се върна в Тексас, след като напусна армията. Преди толкова години. Просто избяга. Не можеше да го гледа ден след ден. Защото смяташе, че вината е негова.
— Защо?
— Става въпрос за генетично заболяване. Синът ни го е наследил или от него, или от мен. Арнолд смята, че е от него. Истината е, че причината може да е и в двама ни. Той обаче настояваше, че именно той е виновен. В крайна сметка се върна. Успокои се. Справяше се добре. Но продължи да се обвинява. А сега се тревожи как ще се справим.
Върнаха се в колата, направиха обратен завой и потеглиха по пътя, по който бяха дошли.
— Вярвате ли му? — попита Ричър.
— На какво да вярваме? — отвърна Синклер. — Не можа да си спомни нищо.
— Вярвате ли му, че не може да си спомни нищо?
— А ти?
— Не съм сигурен. От една страна, човекът умира от мозъчен тумор. От друга обаче, не ми харесаха тези приказки с „наричайте ме Арнолд“. Опитваше се да спечели време. Бил е в армията двайсет години, следователно може да подуши Военната полиция от километри. Искаше да обмисли отговорите си.
— Какви според теб са те в крайна сметка?
— Не, Уайли не се е свързвал с него и, не, не си спомня да му е разказвал истории за Дейви Крокет.
— Смяташ ли, че ни излъга?
— Трудно е да се прецени в неговото състояние. Мисля, че първата част от отговорите му отговаряше на истината. Самият Арнолд беше натъжен, но не се оправдаваше. Замисли се ужасно дълго, след като го попитах за Дейви Крокет. Може да е било заради мозъчния тумор. А може и да е събрал две и две. Изминалите години, характерът на Хорас Уайли, който Арнолд е наблюдавал съвсем отблизо, плюс каквото и да се крие в тези история за Дейви Крокет и внезапната поява на военен следовател… Затова започна да отрича. А естествената ни симпатия към положението му обяснява всичко със загубата на памет. Може наистина да не си спомня. Едва ли някога ще разберем със сигурност. Няма начин да открием истината. Не можем да го притиснем.
— Едва ли е бил активен участник в плановете на Уайли. Болен е от година и половина — каза Бишоп.
— Съгласен — отвърна Ричър.
— Следователно ключът към всичко са историите за Дейви Крокет. А в тях няма нищо интересно. Някакви глупави приказки за деца. Въпреки това обаче те окупират първото място в тайнствения списък на Уайли. Очевидно крият някакъв дълбоко личен смисъл.
— Личен смисъл? Какво означава това? — попита Синклер.
— Не ги е разказвал на жена си — обясни Нили. — Следователно не са свързани със семейството, а с работата. С военната му служба. В армията има милиони подобни истории. Всеки род войски, всяко подразделение има свои легенди. Може Мейсън да е разказвал на Уайли истории, свързани с поделението му, като мъж на мъж, опитвайки се да установи по-здрава връзка с момчето. Като във филмите. Новият приятел на майката винаги прави подобни неща. Може Уайли да си е спомнил тези истории. Може те да са били достатъчно въздействащи, за да го накарат да дойде тук и да провери дали са истина след толкова много години.
— За какви легенди става въпрос?
— Можем само да гадаем — отвърна Нили, която четеше служебното досие на Арнолд Мейсън като партитура: движеше пръста си по редовете, наклонила леко глава, сякаш слушаше някаква мелодия. — Шансът е малък, но ако се върнем назад, в самото начало, ще открием командира на тези момчета, който тогава е бил лейтенант, после е бил изпратен другаде, а след време се е върнал при тях вече като капитан. Може би дори като майор или подполковник. По онова време във въздушнопреносимите дивизии се е правила добра кариера. Ако въпросният командир се е представил добре, може дори още да е в армията. Ще заема висок пост, но ще си спомни. Всички помнят първото си поделение.
— Това е било преди четирийсет години.
— Ако е завършил „Уест Пойнт“ на двайсет и две, е далече от възрастта за пенсиониране.
— Би трябвало да е генерал.
— Нищо чудно.
— Как ще го откриеш?
— Ще звънна на един приятел в „Личен състав“. Все някой ще го открие.
— Действай — одобри Синклер. — Веднага щом се върнем.
Продължиха към града. Небето навън започна да потъмнява. Или се канеше да вали, или се свечеряваше. Или и двете.
В Джалалабад вече се мръкваше. Куриерът напусна бялата кирпичена къща. Качи се в пикапа. Следваше същата процедура, както и предишния път. Щеше да пътува цяла нощ, след което да вземе ранния полет. Беше готова. Все още бе „чиста“, повече или по-малко. Не че швейцарците се интересуваха от подобни неща. Най-важни за тях бяха парите. Така ѝ бяха казали.