— Не бива да оставим нито един камък необърнат.
Синклер позвъни във Вашингтон.
Някъде отвън долетя слаб, далечен звук. Тъп, кух пукот и свистене. Последвани от още пукот. Бум, бум, бум. Пистолет, помисли си Ричър, вероятно деветмилиметров, стрелба в градски условия на около два километра от тук. Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе вой на сирени. Последва го нова канонада от изстрели, първо четири, после пет, все още слаби, но все пак по-силни заради отворения прозорец. Долови два вида сирени — едните вероятно бяха на полицейски коли, другите на линейки. Отново прозвучаха изстрели, невъзможно бързо един след друг, като непрекъснати експлозии, като сто картечници, които стрелят едновременно, като най-зрелищната заря, която градът бе наблюдавал някога. После дойде ред на глухия, но силен взрив на резервоар с гориво, последван от още два пистолетни изстрела, след което настъпи тишина. Чуваха единствено рева на полицейските сирени и писъка на линейките, оглушителния рев на пожарните коли и всички те се смесиха в един общ вой, който звучеше по-скоро като изпълнен с тъга протяжен вопъл, отколкото като обещание за помощ.
Ричър надзърна на улицата и видя куп полицаи на улицата, повечето в патрулните си автомобили, някои на мотори, а един дори тичаше по тротоара. Забеляза още две линейки и пожарна. Накъдето и да погледнеше, виждаше отблясъци в синьо и червено.
— Какво става? — учуди се Синклер.
— Прозвуча като пожар в къща, в която някой е оставил кутия с муниции на кухненския плот. После гръмна газова бутилка. Трябваше да чуем сирените доста по-рано, но най-вероятно взривът е избухнал в масивна каменна сграда. Може огънят да не се е виждал отвън. Затова съответните служби реагираха толкова късно.
— Пожарът преднамерен ли е?
— Възможно е. Но независимо дали е дело на човешка ръка или на случайност, огънят бучи по един и същ начин.
— Свързан ли е с нашия случай?
— Невъзможно е да се прецени — отвърна Уайт. — Градът е голям. Случват се доста неща.
Избухна нова експлозия на гориво. Слаба и далечна, но не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Мощен тътен, последван от безмълвния вакуум, който съпровожда засмукването на въздуха и почти невъзможната горещина. Ричър наблюдаваше улицата. Всеки полицай в града бързаше в същата посока.
33
Уайли свали катинара от средното резе, дръпна двата райбера — първо горния, после долния, отвори вратата и влезе вътре. Беше напълно спокоен. Очакваха го прости, механични задачи. Първо регистрационните табели. Той свали номерата на взетия под наем микробус и постави на мястото им тези от старото беемве. После взе флаконите с автомобилна боя, които бе купил от една железария — зелен, жълт, оранжев, червен и сребрист. Изписа две огромни букви отстрани на микробуса. Собствените му инициали, но в обратен ред — УХ, издути като балони. Наподобяваха графитите по влаковете в метрото. Прокара сребрист контур по краищата им и нарисува куп облачета за фон, след което добави дебело Ш и също толкова дебело Л, сякаш бяха инициалите на друг художник. Те обаче означаваха нещо съвсем различно. Шугър Ленд. Защо, по дяволите, да не го напише отстрани на микробуса? Та нали от там идваше и натам отиваше?
Покри всичко с фин слой сива боя, за да приглуши ярките цветове и да състари рисунката. Отстъпи назад. Главата му се бе замаяла от аерозолите. Но остана доволен. Това вече не бе нов бял микробус. А типична таратайка от крайните квартали. Не заслужаваше да я удостоят с поглед. Не че имаше кой да го направи. Всички бяха в хотела. Там щяха да се съберат всички ченгета и куп представители на други служби. Пожарникари например и дори специалните полицейски части заради стрелбата и взривовете. После щяха да довтасат службите за сигурност, бюрократите, ловците на слава… Бях там, човече. Куршумите свистяха над главата ми.
Уайли отвори двойните врати докрай, после се качи зад волана и запали двигателя. Включи на задна и направи няколко маневри, докато най-накрая успя да подравни микробуса спрямо камиона. Впери поглед ту в едното, ту в другото странично огледало и даде назад бавно, много бавно, докато задната броня на микробуса опря в тази на стария камион. Уайли слезе от микробуса и влезе във фургона. Отключи ролетната врата отвътре и тя се вдигна над главата му.
Пред очите му изникна дървен сандък.
С размерите на малък контейнер. Висок над метър и осемдесет, широк също над метър и осемдесет и дълъг три метра и половина. Бе скован от здрави дъски, прави, прилепнали плътно една към друга, някога съвсем светли, а сега потъмнели до кехлибар с тютюневи оттенъци.