Затова останалите отидоха в обичайния си офис, а Бишоп въведе тримата в стаята, която бе избрал. Тя много приличаше на онази във Форт Белвар, в която Ричър бе получил медала си. Същите позлатени столове, същото червено кадифе, същите знамена. Може би таванът тук бе малко по-висок, все пак тази сграда бе по-стара. В стаята имаше и четири фотьойла, които Нили подреди в квадрат. Всички са равни. Просто хора, дошли да си побъбрят приятелски.
Бишоп ги остави сами, а минута по-късно влезе Хелмсуърт. Беше дребен и жилав, прехвърлил шейсетте. Посребрената му коса беше късо подстригана, а сивите му очи излъчваха интелект. Беше в бойна униформа, колосана и изгладена, с две черни звезди на петлиците. Бе летял цяла нощ, но изглеждаше в добра форма. Останалите се представиха на генерала. Здрависаха се, с изключение на Нили, която кимна любезно. После всички седнаха във фотьойлите, които тя бе подредила.
— Генерале, колко сте ядосан по скалата от едно до десет? — попита Ричър.
— Предвид обстоятелствата, синко — отвърна Хелмсуърт, — бих казал… осем или девет.
Звучеше като съдия, който чете смъртна присъда.
— Може да стане по-лошо — каза Ричър.
— Не се съмнявам, войнико.
— Но тъй като нямаме време за глупости, генерале, можете да се усмихнете. Събрали сме се да си поговорим за доброто старо време.
— Моето или вашето, майоре?
— За един сержант на име Арнолд Мейсън. Служил е в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Пътищата ви са се пресекли за пръв път през хиляда деветстотин петдесет и пета година, а после още два пъти. Но само документално. По това време чинът ви вече е бил прекалено висок. Едва ли си го спомняте.
— Не си го спомням. Случило се е преди четирийсет години.
— Но трябва да знаем какво си спомняте за неговата част.
— Какво е това? Фолклорен проект? Месец на войнишките истории?
— Издирваме човек на име Уайли. Като дете в продължение на шест години — между десетата и шестнайсетата — приятел на майка му е бил ветеран с двайсетгодишна служба в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Европа. Смятаме, че приятелят на майката е разказвал на хлапето разни истории. Смятаме, че хлапето е запомнило тези истории и години по-късно е постъпило в армията заради тях.
— Така и би трябвало да стори. Радвам се да го чуя.
— Положението с Уайли е малко по-различно. Въпросните истории са били нещо като карта на съкровище и той е постъпил в армията само защото е искал да открие това съкровище.
— Това е абсурдно! — възкликна Хелмсуърт.
— Сега той е открил съкровището и е дезертирал.
— Какво е то?
— Нямам представа, но знам, че струва много пари.
— Откъде е дезертирал?
— От зенитна част, придадена към бронирана дивизия, дислоцирана край Фулда.
— Майоре, защо съм тук? Моля, кажете ми, че имате основателна причина да ме доведете в Европа.
— Искаме да чуем историите за скрити съкровища. От Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сигурни сме, че ги помните. Всеки офицер помни първото си поделение.
— Няма никакви истории за скрити съкровища.
— Нашият човек Уайли взел участие в импровизирано състезание в неговата част. Всеки войник трябвало да обясни с едно остроумно изречение защо е постъпил в армията. Когато дошъл неговият ред, Уайли заявил, че чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет.
Хелмсуърт не отговори. Ричър забеляза това.
— Въпросният чичо е бил всъщност приятел на майката на Уайли — продължи той. — Ветеран с двайсетгодишен стаж в армията. Чичо Арнолд. Любезно обръщение към приятеля на майката. Напълно адекватно, когато хлапето е било на десет. Но може да е изглеждало малко странно, когато е било на шестнайсет.
— Какви са тези истории за Дейви Крокет? — попита небрежно Хелмсуърт.
— Нямаме представа — отвърна Ричър. — Затова питаме.
— В кои години е служил приятелят на майката?