Нили се наведе и я взе. Погледна я и каза:
— Дължиш ми десет долара.
Документът беше американски. Шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Снимката бе ясна и контрастна. Жена. Открито, честно лице. Руса коса, средно дълга, оформена небрежно, най-вероятно с пръсти. Мариан Синклер. Беше на четирийсет и четири, а домашният ѝ адрес се намираше в Александрия. Къща в предградията, ако се съдеше по улицата и номера.
Ричър извади парите от джоба си. Отдели две банкноти от по пет долара и ги подаде на Нили.
— Трябва да се е настанила току-що. След нощния полет. Губя форма. Не мислех, че ще дойде. И определено не мислех, че е от хората, които могат да изгубят шофьорската си книжка в асансьора. Та тя е вторият човек в Съвета за национална сигурност, за бога! Бъдещето на света зависи от нея.
Асансьорът пристигна на партера. Излязоха във фоайето. Салонът за закуска се намираше в сутерена. Слязоха по витата стълба и се озоваха в красиво помещение с широко отворени двойни стъклени врати и английски двор. Видяха Синклер на една маса навън, озарена от утринното слънце. Пиеше кафе. Ядеше сладкиш. Облечена с черна рокля. Пристъпиха към нея и я поздравиха:
— Добро утро.
Синклер вдигна поглед.
— И на вас. Моля, седнете.
Когато се настаниха на масата, Ричър попита:
— Защо сте тук?
Тя го погледна право в очите и каза:
— Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.
— Изпуснали сте си шофьорската книжка в асансьора.
— Така ли?
Той ѝ я подаде. Тя я остави на масата до чашата си и каза:
— Благодаря. Колко небрежно от моя страна. И какъв късмет, че сте я намерили. Тук не използвам истинското си име. Нямаше да знаят на кого да я върнат. Спестихте ми куп досадни обяснения пред управлението за контрол на автомобилния транспорт.
— Защо не използвате истинското си име?
— Хотелите докладват всичко на полицията. Името ми ще предизвика дипломатически интерес. Тук съм неофициално.
— И разполагате с алтернативна самоличност?
— С няколко. Имаме отдел, който се грижи за снабдяването ни с най-различни документи. С такъв разполагат и немците. Тази сутрин разговарях с майор Ороско и научих всички подробности. Бяхме поставили приятелите ти под наблюдение. Не изпълни нарежданията ни. Трябваше да контактуваш единствено с мен, господин Ратклиф или президента.
— Въпросът беше личен.
— В това разследване не може да има лични въпроси. Моля те, не обвинявай приятеля си, че те е издал. Нямаше избор. Освен това няма защо да се притесняваш — и господин Уайт, и специален агент Уотърман вече нарушиха това правило. Свързаха се със свои приятели. Нищо изненадващо. Напълно очаквано предвид досиетата ви.
— Случаят не е такъв.
— Напротив. И причината са немските шофьорски книжки и лични карти. Това променя всичко. Да се открие канал за продажбата на документи за самоличност, които да издържат проверка на която и да било чужда граница, е голяма рядкост. Не бяхме отчели този фактор. А сега трябва да го направим, което намалява шансовете ни до под нулата. Нашият американец ще бъде един от десет милиона анонимни хора, които пътуват до десет хиляди различни места.
— Шансовете ни са много по-високи от нула — възрази Ричър. — Той ще избере място, където да се чувства като у дома си, за разлика от куриера. Което означава голям западен град. С директни въздушни връзки. Няма да иска да пътува повече, отколкото му се налага. А и вече е добре запознат с Хамбург. Може да се върне тук. Шансовете ни са едно към десет… може би.
— Искаш да наблюдаваме тайната им квартира.
— Мисля, че се налага.
— Възможно е да разполагат с повече от една.
Ричър кимна.
— Възможно е да разполагат с десет конспиративни квартири във всеки град на Земята. Това е игра на проценти и вероятности. Трябва да започнем от някъде.
Синклер също кимна.
— Обмисляме различни възможности. Във всеки случай, ще разберем кога ще пристигне куриерът. Ако изобщо пристигне. И ще поемем нещата в свои ръце. Миналия път разполагахме с четирийсет и осем часа. Ще имаме достатъчно време да вземем решение.
— Как се свързва с нас иранецът?